Road Trip USA 2011 - den 8

Ден 8 - 12 Октомври 2011
Поредното ранно ставане след едва 4 часа сън. Чуствам се като парцал, а не съм пила капка алкохол предишната вечер. Беше време, когато не спях по цели нощи, директно се прибирах от бара за един душ и айде на работа. Подозирам, че когато си на 34 батериите се изхабяват по-бързо, от колкото когато си на 24. Не се чуствам стара, нито уморена от живота, но започва да ми става все по-трудно да съчетавам живота си на майка и съпруга с този на момичето в мен което още иска да излиза и да върши щурутии. Съвсем естествено, по-зрялата в мен винаги натделява. Искам да мога поне 2 пъти годишно да излизам, да не мисля за нищо и да осъмвам в 7 сутринта пред Мимас на попа. Поне веднъж в годината, да се кискам с момичетата в ъгала на някое заведение, на нескопосаните опити за комуникация от страна на поредния пиян младеж.  Да седна на маса с приятели и да не говорим за децата. Да спя до обяд в неделя. Да легнем с Мартин на леглото, сгушени под одеалото и да гледаме филм на лаптопа. Да отидем без план в някое хотелче извън София, да се напием безпаметно и да се измъкнем незабелязано на другия ден, защото сме направили погром в стаята. Осъзнавам, че звучи безотговорно, но в човек трябва да може да си позволява по някоя и друга необмислена постъпка, поне веднъж в готината. Въпроса е че сега и аз и приятелките ми сме омъжени с деца и вместо събота вечер в Грамофон, се срещаме в неделя сутрин в зоопарка. Но да се върнем на Вегас, града на греха, в който никой не е това което е, а аз и Боби трябва да работим. Ден втори на изложението, нищо по-различно от ден първи, освен че имаме работна среща с Джим и Джон в 10:30 сутринта. В 10:45 тях още ги няма, но това е в рамките на нормалното. Става 11:00 и започвам леко да се ядосвам, хич не ми е до несериозници, бързо си припомням, че следобяд ще ходим отново на пазар, и това ме кара да се усмихна. Деня минава бавно и сравнително скучно. Срещаме се с няколко души, все силно заинтересовани от България, но само до там. Джон и Джим не се появяват, по късно се оказа, че единия се успал, другия му се карал, както и да е, несериозна работа. Към 16:00 часа вече чакаме Мартин да дойде да ни вземе пред входа на хотела. Днес отново ще пазаруваме и ще вечеряме в хотел Ню Йорк с Диди. Решили сме преди аутлетите да посетим търговския център в хотел Сизър Палас, най-кичозния хотел във Вегас. Ако имате представа от тъй наречения стил "чирпански барок", то той на 100% отговаря на това което е вътре във въпросния хотел.  Оставяме колата на пиколото и влизаме. Центъра е голям почти колкото  родния Мол София, но на едно ниво. Тук магазините са по-луксозни и разбира се по-скъпи. Тавана е боядисан така,че да имитира леко облачно небе, пода е павиран, има улични лампи, идеята е да се чустваш като на улицата, обаче е толкова подтискащо и  мрачно, че не прекарваме повече от час вътре. Най-интересното е огромния аквариум с екзотични рибки в центъра на мола. Има всякакви видове вътре, малки, големи, цветни, сиви, странни и по-обикновенни, както и куп ахкащи хора залепили ръце и лица на стаклата на аквариума. Купувам си бельо от Виктория Сикрет и разбира се един куп козметика от Диор. Тук една спирала например струва 26 долара, в България е 60-80 лева, почти двойно по-скъпо, да не говорим за кремовете и мазилата. Доволна съм, но по-добре да си ходим към аутлетите и затова се отправяме натам.  Паркираме на паркинга на магазините,  намираме си място доста близо до входа, което си е жив късмет. Разделяме си и аз се насочвам право към Ралф Лорен. Вчера влезнах за малко и  си харесах доста неща, но времето беше малко а опашката на касата почти излизаше извън магазина. Днес не е по-ралично, но поне имам 2 часа време. Купувам си пола, дълъг и къс панталон, както и един чорапогащник, сметката ми е 156 долара, не мога да повярвам това все пак е Ралф Лорен.  От други магазини си купувам, пуловери, бельо, малко бижута, обувки, още дрехи за децата. На няколко пъти засичам Мартин, и неговите  торби не са никак малко. Започвам да усещам лека умора, но пък се чуствам свободна и щастлива. Навън започва леко да се смръчава, и идва времето за среща с Боби и Мартин, на пейката до шадравана. Аз пак пристигам последна, торбите едвам се събират в ръцете ми, незнам защо, не винаги си купувам 100 % смислени неща, но винаги изпитвам удовлетворение, че съм похарчила пари. Събираме всичко в багажника, да живеят грандоманските американски коли. Бърза спирка в хотела, да натрупаме покупките на камарата в стаята, да вземем останалите и да отидем в хотел Ню Йорк, където ще се качваме на  влакчето на ужасите. За разлика от Стратосферата, това влакче изглежда като детска въртележка, поне външно. Джон дори се изказа, че било за бабички. Оказа се обаче, че това което се вижда от улицата е само една малка част от цялото влакче, това което не се вижда са едни лупинги, които не само, че не са за бабички ами и успяха да ни изпотят петичките. Преди да се качим на влакчето обаче се срещаме с Диди, тя ни чака вътре в хотела. Никак не се е променила, все същата си е, а не съм я виждала от има няма 6-7 години когато замина за пръв път в Америка. Работила е какво ли не, предимно по казината, но се е устроила, и децата и  са при нея, и са добре. Липсва им България, както на повечето емигранти които някога съм срещала, имат желание да се върнат, но на този етап не виждат как точно може да стане това. Разбираме се с Диди да ни чака на изхода, а ние с Мартин, Боби, Боян и Джон се качваме на влакчето. На входа има табелка, че трябва да оставим всичките си вещи в предоставените за целта шкафчета, чанти, часовници, бижута, и каквото там имаме по джобовете. Започва да става сериозно, но аз обожавам влакчета на ужасите, въпреки, че почти през цялото време държа очите си затоврени, когато слезна изпитвам едно уникално чуство на спокойствие и удовлетвореност, гласчето вътре в мене ликува: “Оцелях, оцелях, юпииииии”.  Пълно е с хора и не успяваме да седнем най-отпред, затова се настаняваме някъде по средата, тръгваме, леко се катерим по релсите които излизат извън сградата, чакър, чакър, чакър и сме на върха, подухва лек ветрец и целия град е пред очите ни, гледката определено спира дъха ни, и от там за части от секундата влакчето се стрелва надолу, завърта се, объръща ни надолу с главата, връща се назад, пак се преобръща....господи дали успях да си затворя очите, опитвам се да крещя, ама не става, звуците просто не излизат от гърлото ми. За бабички било, да бе да, ама някой друг път. Цялото преживяване трае не повече от минута две, от които полвината време си в безтегловност, в останалото с опъната от скоростта кожа. Много яко, много наиситина. Слизаме и Джон чистосърдечно си признава, че не е бил прав с прибързаното си изказване. Аз си мисля, добре, че оставихме вечерята за после. Диди ни заведе в един много приятен ресторант вътре в хотела, масите са буквално залепени за казиното, но готвят вкусно, и успяваме отново да се натъпчем до пръсване. За собствено успокоение, ще кажа, че е почти 22:00 часа и не сме яли нищо от 12 на обяд. Говорим си с Диди за живота във Вегас. Не и е лесно определено, но все пак е успяла да постигне нещо, през 1-2 години си идва до България, има работа, къща, мъж, хубава кола, децата и са при нея, липсват само многото приятели и ходенето на гости по къщите в петък вечер, но човек трябва да прави компромиси. Аз лично за себе си май не мога да го направя, живота на емигрант не ме влече, въпреки, че не веднъж съм искала да си стегна куфарчето. Дори сме си говорили в къщи, можем да продадем 3 стайния в Павлово и да купим имение с 5 спални и басейн във Флорида, дори ще ни останат пари за обзавеждане. Продаваме колите, стягаме куфарите и тръгваме. Мартин лесно ще си намери работа, аз също бих могла, но някой ще трябва да е в къщи да се грижи за децата, да ги води и взима от училище, да им помага с адаптацията към новата среда, бабите няма да ги има да помагат.  Преди да съм се усетила, ще се превърна в застаряваща домакиня с престилка, която по  цял ден пече сладки, ходи с колата до супера, гледа канала за пазаруване, и не излиза от фейсбук профила си, който е единствената и връзка с “реалността” извън дома. Ужас, аз определено не съм тази жена, но не мога да скрия, че лесния и подреден живот в Америка понякога ме блазни. Диди ни разказва, за многото българи в Лас Вегас, които работят като крупиета в казината и се крият от другите българи....спомням си за вица “какво има в г**а на един българин в чужбина? Средния пръст на друг българин”,  тъжно но истина. След вечеря се разделяме с Диди с обещанието, че пак ще се видим възможно най-скоро, и се отправяме към най-старото казино на Лас Вегас да поиграем малко блек джак. Боян говори за това място от както сме дошли, и честно казано нямам търпение да го видя. Всъщност, ства въпрос за онова място с гигантския махащ каубой, който всички сме виждали по филмите, с тази разлика че въпросния каубой отдавна е махнат и заменен от модерна светеща табелка. Казиното разбира се има прилежащ към него хотел, супер мизерен, но на топ място по средата на стрипа с цени за стая от 30-40 долара. Помислих си, че доста хора завършват греховната си сага тук, след като похарчат всичките си пари. Оказа се, че и Боян е завършвал едно от предишните си пътувания тук, но нали каквото се случва във Вегас си остава във Вегас. Казиното е супер автентично, опушено, мирише на пот и цигари, пълно с крещящи и превъзбудени хора, тук там се вижда по някой пренесъл се в по-добрия свят, следствие на алкохолен дилириум. Сядаме директно на масата за блек джак, поръчваме по едно четворно уиски без пари (вече обясних защо четворно) и палим по цигара. Уискито ни го носят в малки мазни чаши, като онези които се продават в смесените магазини по селата.  Чуствам се като излязла от ниско бюджетен уестърн, липсва само Уили Нелсън с китарата седнал на бар стол в ъгъла. Залаганията започват, честно казано нямам идея какво точно правя, но е забавно. Смеем се, говорим си глупости разбира се не печелим нищо, загубваме всичко за кратко време, дори не успях да си допия уискито.  Време е да се връщаме обратно към хотела. Весели сме, не сме ни най-малко ядосани, благодарна съм, че въпреки всичко се прибирам в луксозния си апратамент в хотел Вдара, на 21вия етаж, ще си измия зъбите в огромната баня и ще си легна в мекото гигантско легло сгушена в обятията на любимия мъж. Мамка му децата ми липсват. Утре летим за Чикаго, и само след 2 нощи ще сме си отново в къщи.      

Road Trip USA 2011 - ден 7

Ден 7 - 11 Октомври 2011
Ставам рано, с Боби трябва до към 9 да сме на изложението. Малко ми е тъпо, че не съм се наспала, но нямам много голям избор. Взимам бърз душ в огромната баня, обличам се, и оставям Мартин, приятно сгушен в пухените завивки, тайничко му завиждам. Слизам долу, а Боби вече ме чака във фоаето на хотела. Решаваме да отидем пеша до изложението  което е в хотел Венишън, на около километър надолу по стрипа.  Стрип казват на бул. Лас Вегас, който е главната улица на Вегас, повечето хотели са именно тук, като се замисля всъщност всичко е тук, страничните улици приличат по-скоро на гето.  Навън е приятно топло за сутрешна разходка. Улиците са пълни с хора, но за разлика от снощи, предимно над 70 годишна възраст, тук таме се вижда някой и друг младеж, вероятно не успял да си намери хотела предишната вечер. Обичам го този град, различен в различните части на денонощието. Спираме на малко павилионче за садвичи да закусим на бързо и продължаваме към изложението. Хотел Венишън е голям и доста внушителен. Направили са си канали с гондоли, като във Венеция, поредния стремеж на Америка към културните ценности на Европа. Целият град е построен копирайки някоя чужда забележителност, имат си Айфелова кула, египетска пирамида, венициански канали, римски замъци, само Бъкингамския дворец им липсва, но май няма да си го построят скоро, че не се обичат много с англичаните. Отнема ни около 15тина минути да минем през целия хотел за да стигнем до конгресния център, където е изложението, добре че предвидливо тръгнахме по-рано.  В конгресния център цари спокойствие, явно никой не си е дал зор да дойде рано. В тази връзка, на кой малоумник му е дошла идеята да прави толкова изложения и конгреси в Лас Вегас незнам, тук никой не се чуства предразположен да работи, всички са отнесени или пияни от предната вечер, кой ти мисли за бизнес срещи и дискусии.  Никой не е настроен на работна вълна, и както разбрахме по-късно, никой не идва на време за среща, ако изобщо дойде.  Няколко думи за самото събитие, това е първото по рода си  изложение за бизнес туризъм в Лас Вегас, инъче се провежда всяка година във Франкфурт от доста време насам, и там има голям успех. Посещават го предимно фирми като нашата, които се занимават с организация на мероприятия, семинари, конференции и конгреси. Системата им е добре измислена, и след като си платиш такса участие, получаваш достъп до интернет страница в която посетителите на изложението си запазват часове за среща с теб. Не си губиш времето да се рекламираш илизшно, хората които имат интерес към услугите ти сами те намират. Обикновенно, като ходим във Франкфурт имаме записани по 10-15 срещи на ден, и сме доста натоварени, във Вегас обаче имахме доста по спокоен график с по 3-4 срещи на ден. Малко съм разочарована, но се надявам че поне ще са стойностни. Щанда ни не беше нищо особенно, споделяхме го с още 5-6 агенции от други държави които също като нас са членки на едно сдружение за бизнес пътувания. С Боби не познавахме никой освен стария ни приятел Андрей от Санкт Петерсбург, с който сме били на няколко изложения  преди. Изключително забавен тип на средна възраст, който говори английски със смешен руски акцент. Андрей беше отседнал във Венишън и също като мен очакваше с нетърпение края на деня за да посети казиното. Отръскахме 2-3 срещи (нищо особенно, само идват да видят какво е това България, много им било интересно, и до там), хапнахме свръх скъп обяд (един сандвич,11 долара, ако искаш), разходихме се из залата да видим другите какво правят,  и видимо облекчени че вече е четири часа излезнахме навън да  чакаме Мартин да ни вземе с колата. Ще ходим на пазар в местните аутлети (поредната невероятна българска думичка). Много съм щастлива, нямам търпение, ще си обикалям по магазините без никой да ме тормози, и ще си накупя куп нови дрешки за малко пари. Какво повече да иска човек. Мартин слава богу не закъсня, дойде бързо, видимо починал и щастлив, оказа се че следобяда играл в едно от казината и спечелил на блекджек, супер, тамън на време за пазара. Бързо намерихме комплекса с магазините,  не се объркахме нито веднъж, като кучета следотърсачи сме, много яко.  Няколко думи за американските аутлети, тук за разлика от родните магазини със същото име, стоките и  намаленията са истински. Обкновено са открити комплекси в които има поне 50тина магазина на различни марки, обезателно присъстват имена като Томи Хилфигър, Гап, Ралф Лорен, Нордика, Келвин Клайн, Ош Кош, Найки, Тимбърленд, Чилдрънс Плейс и много други. Има всичко, от бижута, през бельо и обувки, до дрехи и играчки. Честно казано незнам, какво може да те накара да пазаруваш на друго място, още повече, стоките не са от някоя стара колекция или дефектни. С две думи, моят рай. Едвам намерихме място за паркиране, пълно е с народ, но това някак си не те подтиска. Спомням си, че преди 2 седмици отидох в родния Тhe Mall на поредния детски рожден ден, беше почивен ден, и имаше годишнина от откриването на мола, пълен кошмар, паркинга претъпкан, всеки спрял кой както може, на пряко на криво, вътре 40 градуса жега, хората се блъскат по ескалаторите, шума наподобява на пълен с оси кошер, ако не си прережеш вените през първите 15 минути си герой. Остави, че никой нищо не купува, а само се разхождат, това май ни е останало наследство от селския манталитет, неделя, обличаш си новите дрехи и излизаш на мегдана да те видят останалите. Но, сега съм в Лас Вегас, и изобщо не ми се мисли за родната действителност.  Паркираме и тръгваме да обикаляме, почти няма човек без 4-5 торби в ръцете, и най-важното всички са щастливи и усмихнати. С Мартин и Боби се раздляме и се разбираме да се срещнем на една пейка след 2 часа. Оказа се, че това е твърде недостатъчно време, но и утре е ден. Първата ми спирка е магазина на Томи Хилфигър, тук винаги могат да се намерят най-страхотните намаления, от рода на дънки за 25 долара (за сведения на Витошка, същите се продават за 280 лв. ), блузи с къс ръкав за 15 долара, пуловери за 20 долара, поли и панталони за по 20-30 долара, якета и палта за 60-70 долара, за какво говорим изобщо. Започвам да грабя в буквалния смисъл на думата, успявам да напълня една огромна мрежеста торба с какво ли не, и когато вече ми става трудно да я нося се отправям към пробните. Там ме чака лека изненада, опашка от около 15тина чакащи да премерят по един куп дрехи, въоражавам се с търпение, защото чакането безспорно си заслужава, а и пробните са поне 20, опашката върви сравнително бързо. Трудно е да се опише обстановката, на всички врати висят дрехи, по пода пак дрехи, двама служители с радио станции, разпределят хората по пробните,  има и няколко души които са просто придружители, но се бутат наравно с другите за да дават мнение кое как стои на познатите им. Лудницата е пълна, но никой с никой не се кара, че го бил предредил или погледнал на криво. Харесвам почти всичко от торбата си, и бързо се отправям към касите където опашката е отново потресаваща, важното, че съм доволна от покупките си. Навън вече се смрачава, изгубила съм цял час в магазина на Томи, макар че изгубила не е точната дума. Резшавам да отида в Гап, да купя нещичко за децата, срещам Мартин който вече е напълнил няколко торби, хвърляме бърз поглед кой какво си е купил и отново се разделяме. В Гап ситуацията е по-спокойна, няма толкова много народ и мога малко по-спокойно да разгледам наоколо. Купувам, якета, дънки и пуловрери за децата, сметката ми е малко над 100 долара, не е истина, за тези неща в България ще ми отидат поне 500 лв. Успях да влезна в още 1-2 магазина за обувки и вече беше време за срещата с Мартин и Боби. Бързам към пейката с 5 торби в ръцете си, двамата вече ме чакат и разказват впечетления. Боби, не може да повярва, купил е дънки Левис за него и за жена му за по 24 долара на чифт, успял е да се зарази с треската за пазаруване, и той като нас е напълнил няколко торби. Всичко е супер, настроението е преповдигнато, време е да оставим торбите в хотела, да вземем Боян, Джон и Джим и да отидем на вечеря с моята приятелка Диди, която живее във Вегас от 10тина години. Стаята ни прилича на склад, пода на спалнята е осеян с покупки, големи хартиени торби, малки найлонови торбички, кутии с обувки, добре, че разполагаме с 2 огромни куфара и теоритично ще успеем да съберм всичко. Краката ми пулсират, сядам за секунда на дивана за да се обадя на Боян, разбираме се да се чакаме след 10 минути в лобито. Джон и Джим закъсняват само с 15 минути, което е в рамките на допустимото и не успяват да ни изнервят. Решаваме да отделим малко време за забавление преди срещата с Диди. Отправяме се към хотел Стратосфера, най-високата кула в Лас Вегас, проектирана за хотел с казино. Висока е 350 метра и e на пето място в класацията на най-високите сгради в Щатите. Най любопитното е, че на върха й се намират едни от най-екстремните атракциони, в топ 5 на най-опасните в света.  Естествено ентусиасти да ги изпробват не липсват, и ние сме сред тях.  Атракционите са 3: 1. Big Shot - нещо като асансьор, завързват те на една седлка и те изстрелават на 50 метра със 72 км. в час, най-ужасяващата част е,  че за части от секундата се озоваваш на най-високата точка на една от най-големите сгради в света и краката ти висят във въздуха. 2. X Screem - представлява много ексчентрично влакче на ужасите, което те тласка напред и назад 8 метра извън ръба на сградата. След всяко рязко спиране на края на релсата, чувството е все едно всеки момент валкчето барабар с осмината луди на борда му ще полети право надолу към оживения стрип. Излишно е да споменавам, че след това ще е нужен часовникарски екип да събере чарковете ни от тротоара. 3. Insanity (в превод на български лудост) - това си е чиста лудост. На вид една елементарна въртележка, в която сядат общо 8 души, започват да ги въртят с нормална скорост до като достигнат хоризонтално положение с лице надолу към улицата, звучи скучно преди да отбележа факта, че всичко това се случва на 20 метра от ръба на сградата и на 274 метра височина. Тук е момента да напомня за моя панически страх от високо, но не мога да пропусна подобно прживяване и заедно с Боян и Боби смело се качвам на върха на кулата.  От фоаето на хотела си купуваме билети, решаваме да платим за по 2 атракциона на човек, като всички сме на мението, че никой няма да изпробва въртележката.  Честно казано очаквах да има опашка от чакащи, но се оказа, че са малко лудите и смелите, за сметка на зяпачите, които стоят отстрани и се подиграват на изкривените физиономии на престрашилите се.  Стигаме до върха с широк асансьор, от който влизаме в малко фоае и от там на терасата която опасва цялата стратосфера. Навън духа, и кулата леко се поклаща, много ясно това са 350 м. над земята, какво подяволите правя тук? Връщане назад обаче няма и ще трябва да се кача поне на влакчето ако не друго. Мартин и Боян сядат на първия ред, ние с Боби отзад, връзват ни здраво, въпреки това съм силно притеснена и подръпвам коланите няколко пъти да се уверя, че няма да се откопчеят точно когато не трябва. Първоначално няма нищо стресиращо и мога леко да се отпусна. Влакчето се накланя бавно назад и пред очите ни е само небе, започваме да се катерим бавно нагоре по релсата, по средата, релсата се накланя надолу и блакето полита с бясна скорост към ръба, затварям очи и почвам да крещя,  рязка спирачка, после пак бавно назад, нагоре, и още по отвесно надолу, и пак и пак и пак. В режим оцеляване съм, и в главата ми само се върти въпроса, кога ще свърши, кога ще свърши, моля те да е скоро. Стори ми се, че продължи цяла вечност, а всъщност е било за по-малко от 3 минути. Вече сме в хоризонтално положение и влакчето е спряло, но аз още не мога да си отворя очите. Боби до мен само повтаря: “човек, не мога да повярвам, че се качих на това”, той поне си беше гледал през цялото време, а мен ме заболяха очите и ръцете от стискане.  Боян и Мартин са в тотална еуфория, и бързат към следващата атракция, асансьора на върха на кулата.   Качваме се по една вита стълба нагоре към върха, вятъра и клатенето се засилват, краката ми треперят, при вида на града от високото, дъха ми спира, едновременно от уплаха и възхищение, в тази последователност. Вече съм убедена, че няма да си причиня повече страдания и ще гледам от тук как другите се возят, Боби също се отказва. Марти и Боян обаче все още са ентусиасти, други освен тях няма. Завръзват ги здраво на една седалка един до друг, те се хилят и наперено показват колко са смели, в следващия момент се чува свистяш звук и двамата се изтрелват нагоре с бясна скорост, съсвсем неочавано и без никакво предупреждение. Настава тишина, пълно мълчание, асансьора почва да пада рязко надолу, после пак се изстрелва нагоре, Мартин и Боян за буквално замръзнали на седалките, божичко добре, че не се качих. После купихме една снимка която  им бяха направили от атракционаването, при качването,  и на върха след първото изстрелване,  по ичкривени физиономии не бях виждала. Е сега определено, ще има какво да разказваме, дори се замисляме дали да не си направим тениски с надпис “ Аз оцелях след Стратосферата в Лас Вегас”. Адреналина ни е висок, говорим един през друг кой какво е преживял. На слизане минаваме покрай терасата със зяпачите, гадове мръсни, много е лесно да се смееш отстрани.  С Диди се чуваме по телефона, и се разбираме да се видим на вечеря на другия ден, днес ни се събра прекалено много. Вече не си спомням къде вечеряхме, но след преживяното мисля, че не е от значение.  Вечерта завърши с посещение на казиното в Цезар палас. Спечелих 200 долара на някаква игра която дори не разбирах, но беше много забавно, след това ги загубих на една ротативка, но пак беше много забавно. С Боян се разбрахме утре да ни заведе в най-старото казино на Вегас, където можеш да играеш на блек джек с 5 долара, за разлика от минимум 10 на другите места. С Мартин си легнахме някъде към 4 сутринта, само след 4 часа трябва да ставам за изложението.      

Road Trip USA 2011 - ден 6

Ден 6 - 10 Октомври 2011 - Флагстаф - Лас Вегас
Тази сутрин се събудих рано, вълнувам се от предстоящата ми среща с града на греха - Лас Вегас. Въпреки, че съм била над 7 пъти в Америка никога не съм стигала толкова далеч на запад, обикаляла съм предимно източното крайбрежие и южните щати. Освен това, във Вегас ме очакват 3 дена в истински хотел, с огромна баня и обслужване по стаите, което си е мега лукс на фона на това което преживяхме през последните 5 дена. Не съм лигла нито претенциозна, но честно да си призная ми се иска малко да се поглезя и да спя в меко легло с пухена възглавница. Предполагам и другите се вълнуват, защото всички са станали рано и се готвят за поредната обилна закуска. Напускаме мотела по бързата процедура и се отправяме към добре познатата ни магистрала 40. Между другото в САЩ има близо 300 000 км. магистрали, става ми смешно като си помисля колко сме велики ние с нашата автомагистрала Люлин с дължина цели 19 км., разбира се Америка е къде къде по голяма от България, но все пак кога ли ще ги стигнем американците. И така обратно към нас четиримата, спираме да хапмнем в Макдоналдс, колко тревиално, но пък имат страхотни закуски, едни топли питки с яйце  и кашкавал, много са вкусни, чак лигите ми потекоха. Пием и по една оцветена вода с лек аромат на кафе и хващаме пътя. Денят е пред нас, врмето е топло и приятно, колата е заредена с всичко необходимо, Лас Вегас идваме. Пейзажа не се променил особено, тук там се виждат средно високи хълмчета, няма и следа от известната пустиня на Невада. Всъщност като се замился, пустиня така и не видях, просто нямаше кога да стигнем и до там, а предполагам че е вълнуващо, представям си койоти, и оглозгани кокали на стари комарджии. Май много време съм си изгубила да гледам “ От местопрестъплението”.   Не след дълго навлизаме в щата Невада, всъщност ако я нямаше табелката “Добре дошли в Невада” трудно щях да разбера. Пътя, като че ли става все по-прав, спираме на няколко места за цигара и тоалетна, и вече сме в покрайнините на Вегас. Движението е натоварено, виждат се коли с всякакви регистрации, до където ти стигне погледа къщи, големи малки, всякакви. Предградията са по-големи от самия град. Решаваме да направим малко отклонение и да посетим небезизвестния язовир Хувър. До там се стига по сравнително тесен криволичещ път, който е почти задръстен и в двете посоки от туристи, прелитат хеликоптери (хората ги наемат за да гледат стената на язовира от въздуха), от двете страни само червени отвестни скали, въпреки че е голо е доста красиво. Стигаме до великата язовирна стена, има достатъчно парко места за всички което си е цяло чудо, хората минават ту от едната ту от другата страна на пътя, има служители които регулират движението, не се чуства хаос. Четох статистика, колко хора се били самоубили като скачали от язовирната стена, явно не случайно са им я построили близо до Лас Вегас, и пустиня си имат къде да заравят труповете, идеално проектиран град бих казала. На паркинга любезен служител в светлоотразителна унифрма ни събира 7 щ.д. такса за колата, още от тука ни почнаха, пак добре че нямаше ротативки, че тогава незнам до къде щяхме да я докараме. Инъче язовира не е нищо особено, стената е много висока наистина, но водата е под нормалното си ниво, сушата яко ги е ударила, правим си няколко снимки и потегляме към Вегас. Много ни се искаше да влезнем в града през пардания вход, за да се снимаме с емблематичната табелка “Welcome to fabulous Las Vegas” , но уви не успяхме, нали сме много добре с ориентацията, влезнахме от съвсем различно място, и в крайна сметка така и не намерихме къде е прословутата табелка. Много ми е трудно да опиша самия град, хотели и кич от всички страни. Талпи от народ по улиците, има стари и класически сгради, има и свръх модерни стъклени кули, хора от всички възрасти, богаташи с лимузини и просяци, каквото ти душа иска. Това не е Америка, определено, това е един изкуствен свят, който американците са си построили за  да избягат от реалността. Не е случайна приказката “каквото се случи във Вегас си остава във Вегас”, тук всички са сложили маските и са станали други хора, разкрепостени и изкуствени, харесва ми, но не бих останал да живея тук. Мисля, че това е едно от местата които всеки трябва да посети преди да си отиде от този свят, аз лично смятам да се върна тук след време обезатлно. Лесно намираме хотела, спираме отпред и оставяме пиколото да разтовари багажа, горкото момче като отворихме багажника го заринаха едни торбички от Уолмарт, едни опаковки от чипсове, едни стекове с минерална вода, наше чудо та ничие. Успокоявам се с факта, че най-вероятно това момче е виждало и по страшни неща в багажници на коли.  Интересното е че тук няма паркинг на който сам да можеш да паркираш колата си, а даваш ключовете на пиколата които ти я карат някъде и после като си я поискаш ти връщат. Удобно е, но ти излиза малко солено, при положение , че всяко влизане и излизане на колата ти струва 2-3 долара бакшиш. Чудя се колко ли коли на ден паркират тези момчета и какви пари си докарват, май съм си сбъркала професията. По-късно разбрахме, че това е практика за всички хотели тук. Влизаме в хотела, казва се Вдара (Vdara) и е най-новия луксозен хотел във Вегас, състои се изцяло от апартаменти. Представлява 57 етажна стъклена сграда, и е отворил врати на 1.12.2009 г., вероятно единствения хотел във Вегас без казино на територията си. Всъщност това е една от причините поради които избрахме именно него, ние с Мартин сме малко податливи към хазартни игри, да не кажа много податливи, и нямаше да е добре да си лягаме и ставаме с ротативките, не че не играхме, но ще стигна и до там. На рецепция има опашка от хора чакащи да се настанят, подреждаме се и ние. Пропуснах да спомена, че очакваме към нас да се присъедният двама приятели на Боян, Джон и Джим. Звучи малко като Том и Джери :). И двамата са много готини и забавни типове, но определено имат проблем съсидването на време за срещи. И така, аз съм във Вегас, в луксозен хотел и в компанията на четирима мъже, кой е като мене.  Единствения проблем идва от там, че ще ми се наложи и работа да върша, да не забравяме за какво сме дошли все пак.  Боян, издирва Джон и Джим, защото ще спи в техния апартамент, те вече от 30 минути ей сега идват, и това малко го е изнервило, но той е толкова ведър и позитивен човек, че трудно може да покаже че е ядосан на някого. Боби  е голям късметлия защото ще се шири сам в голям апартамент. Ние с Мартин се настаняваме в апартамент на 21вия  етаж. Мебелите са много стилни, в тъмно кафяви тонове, всичко е модерно и съвсем изчистено, няма нищо излишно и кичозно, хем лукзосно хем семпло. Апартамента се състои от хол с кухненски бокс, трапезарна маса за 6 души, огромна спалня,още по огромна баня към нея и тоалетна за гости. Средното българско семейство живее в по-малки жилища.  И в хола и в спалнята има 42 инчови плазмени телевизори, прозорците  са големи и покрити с тъмни щори, които се свалят и вдигат автоматично с копче на стената.  Глетката е неописуема, красивите фонтани пред хотел Беладжио и останалата част от града до където ти стига погледа. Банята е точно такава каквато искам един ден да имам в собствения си дом, двойни плъзгащи врати от спалнята, огромна душ кабина вградена в отделна ниша, тоалетна изолирана със стъклена врата, модернистична бяла вана с поставка за чаши и двойна мивка с красиво голямо огледало. Мога да прекарам чял ден тук наистина. Леглото в спалнята е почти два пъти по-голямо от това на кеото спим в къщи, с пухени зависки и възглавници. Това е мойто място, тук се чуствам човек, велико е. Сядаме да починем за няколко минути, и да се обадим по скайпа в къщи. Краката ми са се подули от жегата и продължителното седене в колата, но не ми пука, аз съм във Вегас, от кога го чакам този момент. Няма време за губене, излизаме за кратка разходка с цел опознаване на района. Навън е 35 градуса, но жегата не е порблем, защото ако искаш може изобщо да не излизаш на открито. Почти всички хотели, казина и заведения са свързани с подземни или надземни топли връзки, тръгваш от Вдара, и изведнъж се озоваваш в Ария, от там в Беладжио, от там в Сизър Палас, ако интериорите им бяха еднакви, нямаше да има как човек да разбере къде се намира. Ротативки, маси за блек джак, рулетки, хора, алкохол, чипове, много лукс и много кич на където и да се обърнеш. Всичко е така добре преценено, спането ти  е евтино, но е ясно, че няма как да не похарчиш една торба с пари за най-разнообразни забавления. Две неща които ме шокират буквално, в казината и в повечето барове се пуши, и можеш да се разхождаш по улиците с чаша алкохол в ръка. В останалите части на САЩ ако искаш да си купиш биричка и да си я изпиеш в парка например, трябва обезателно да я държиш в непрозрачна хартиена торбичка или да си я пресипеш в шишенче от безалкохолно. Винаги съм се чудила, защо тук хората парадират, че са свободни, като почти всичко им е забранено. Не можеш да пиеш, не можеш да пушиш, не можеш да се изпикаеш отстрани на пътя, не можеш да удариш шамар на детето си на публично място, не можеш да свириш с клаксон в големите градове, от всякъде те дебнат забранителни табелки за щяло и нещяло, и това ми било свободна страна. Но това е Лас Вегас, тук правилата не важат за нищо и за никой. Само да ги видите американците, като отвързани са, за тях това място е като някакъв мираж в пустинята, сън с неочакван край. Тук наистина всичко е възможно. Правим си среща с останлите във фоаето на хотела, излишно е да споменавам, кой закъснява и кой не, ще ходим за по питие в някъкъв бар в съседния хотел и после на вечеря в популярен ресторант. Съседния хотел се казва Ария и заедно с нашия хотел и Мандарин Ориентал е част от голям проект “Сити Център” за милиарди долари, цифрата ми беше доста голяма за да я запомня. Също като Вдара, представлява модерна стъклена сграда, разликата е че тук и казино си имат. Барчето в което сядаме не е нищо особено, вътре има няколко големи телевизора на които хората гледат американски футбол, стила е минималистичен и изчистен като всичко останало. Поръчваме си питиета и сядаме да им се насладим. Пред вратата на бара започва казиното, ръцете ме сърбят да се пробвам на някоя ротативка, но за сега се въздържам. С Мартин предвидливо сме оставили по голямата част от парите и кредитните карти в хотела. Боби от известно време чете как се печели в казино, на кои ротативки трябва да седнеш, как трябва да натискаш копчетата, полезни съвети от някой без работа предполагам, които е прекарал голяма част от живота си играейки хазарт. Разказваше на всички какво е прочел, дори коряхме планове какво ще правим като спечелим някой и друг милион. Последното не се случи естествено, но пък човек не трябва да спира да мечтае нали така.  А колкото до Боби, той така и не се престраши да изиграе повече от 20 долара, евала за което. Вече е към 9 часа, и трябва да тръгваме към ресторанта, за който нямахме резервации, и шанса да ни настанят без да чакаме поне час е минимален.  Взимаме си чашите с питиетата и тръгваме към улицата. Още нещо много впечетляващо, тук като седниш да пиеш в някой бар, можеш да си тръгнеш по всяко време и да си вземеш чашата със себе си. Затова на всякъде по улиците има оставени празни използвани чаши, колко ли пари харчат за посуда тия хора не ми се мисли.  Улицата е пълна с хора, предимно младежи, и предимно пияни, голям хит е да си празнуваш 21вия рожден ден (легалната възраст на която можеш да пиеш алкохол) във Вегас. И какво правят, идват тук, влизат в бара и чакат да стане полунощ за да навършат 21 и да почнат да пият, или по-точно да се наливат, забавно нали. Вървим за съвсем кратко навън, после през някакъв шопинг център, през 1-2 казина и стигаме до ресторанта в който ще вечеряме, казва се Би Еф Чънкс и сервира китайска храна, но интериора и обстановката са светлинни години напред от стндартните китайски ресторанти. Изчакването за маса е към 30 минути, нo ние очаквахме повече, а и пред ресторанта има огромно казино, ще убием времето без порблеми.  Разпръсваме с в казиното за секунди, Мартин изобщо не го видях на къде отпраши. Порбвам си късмета на няколко машинки, освен че си вдигнах адреналина друго не постигнах, но съм доволна като за начало. Не усетих как мина времето и масата ни стана готова за вечеря. Храната тук определено си заслужаваше. Ядохме нещо много вкусно, ситно нарязано пилешко месо на тиган, с подправки сервирано с хрупкави оризови спагети, и преди да го хапнеш го завиваш в листа от салата айзберг. Страхотно. След вечеря отново в казиното, умните хора се прибраха се наспят, а ние с Мартин откарахме до 2 часа посред нощ, добрата новина е че той спечели някакви пари на масата за блек джак. Не бързам да се радвам, ясно е, че утре ще ги загуби. Лягаме си, направо разбити, а аз утре ще ставам рано да ходя на изложение. Кофти работа, но ще го преживея, във Вегас съм все пак.          

Road Trip USA 2011 - Ден 5

Ден 5 - 09 Октомври 2011
За пръв път от 4 дена насам се наспивам като хората, Биг Тексан явно ми понася добре. Взимам душ, щастлива съм че не ми се налага да чистя банята. Навън е много приятно, слънчево и топло но не горещо, бързаме да напуснем мотела и да потърсим място за закуска. Сядаме в приятна закусвалня, малко встрани от главния път, хапваме яйца, препечени филийки и бекон, подкрепени от голяма доза кафе. Няколко думи за кафето в Америка, въпреки че кафе е доста силна дума за това което всъщност представлява. Тук никой не пие еспресо, освен в големите градове, като Ню Йорк, където хората са възприели повечко от европейските навици. В провинцията се пие единствено и само филтърно кафе, или по-точно казано оцветена в кафяво вода с лек аромат на кафе. Самото кафе се продава в пакети, смляно, и явно разредено с някаква добавка, защото определено няма мириз на какъвто сме свикнали.  Повечето американци пият кафе без кофеин, кола без захар и бира без алкохол. В тази връзка, ако някога ви се случи да попаднете в средностатистически американски ресторант, заслушайте се какво поръчват хората “Двоен чийзбургер с повече майонеза, големи пържени картофи, голям шоколадов шейк, парче ябълков пай и диетична кола моля” . Какъв по дяволите е смисъла на диетичната кола? Ей това никога не съм го разбирала, честно, имаше момент в който си мислех, че може би хората са диабетици, но тогава каква е ролята на щоколадовия шейк и големите пържени картофи.  Незнам, ако някой има логично обяснение, моля да ми се обади. Да се върнем на нас четиримата, които пием кафето с повече кофеин ако може. Време е да тръгваме, нямаме конкретен план за деня, ще караме колкото можем, и където ни свари умората ще търсим мотел, идеята е да стигнем поне до  Аризона, от където ще ни останат само няколко часа до Лас Вегас. Потегляме по магистрала 40  към границата на Тексас и Ню Мекскико. Пътят отново е равен и не много натоварен, спираме на всеки 2-3 часа за цигара, тоалетна и поредната доза вафлички и чипс, през останалото време се забавляваме в колата, по-точно говорим си глупости и се смеем на нещата от живота. Навлизаме в Ню Мексико, винаги съм искала да посетя този щат, очаквам пустиня, червени камъни и кактуси на всеки километър, оказа се че това го има в южната част на  Аризона, която така и не посетихме. Тук е по-скоро леко хълмисто, и незнам защо е Ню Мексико, като нито прилича на Мексико нито има мексиканци, предполагам това е поредното американско недоразумение в стремежа им да подражават на някой. Аз разбирам, че нацията им е изградена от емигранти, ама надали  в Париж, Тексас някога е имало французи, или във Флоренция, Южна Каролина италиянци.  Ако започна обаче да говоря за това, ще вземе да стане като историята с кокошката и яйцето,  а целта ми не е да философствам. Към обяд пристигаме в Албакърки, Ню Мексико, незнам дали това е най-големия град тук, но оределено движението става доста интензивно и пътя преминава в 5 лентов на 3 нива, мостове от горе, от долу, детелини,  кръстовища, пълна лудница.  В хаоса, забелязвам табелка Котънлуд Мол, и както казах, човек е човек когато пазарува, а и вече си е време за обяд, затова отбиваме и се насочваме натам. Мола (обичам я тази хубава българска думичка), е сравнително голям,паркинга е открит и голям (както и на повечето подобни места в САЩ), много е важно да запомниш в коя част си си паркирал колата, защото в противен случей рискуваш да обикаляш безцелно огромния паркинг с часове когато си тръгнеш.  Паркираме, оглеждаме се добре за да не ни се случи горното, и влизаме с бодра крачка в мола. Хапваме на бързо, предполагам поредния хамбургер (вече не помня какво точно е било) и си оговаряме среща след два часа на същото място. Когато ходя по магазините обичам да съм сама, първо мога да си блея на спокойствие колкото си искам без някой да ми нервничи на главата, и второ мога да си пробвам колкото си искам дрехи без да си мисля, че някой ме чака пред съблекалнята и трябва да побързам. А в щатите пазаруването е такова удоволствие, че не ми се иска да го споделям и проявавам егоистичната си страна.  Дори с Мартин се разделяме, той си ходи по неговите магазини, аз по мойте, от време на време се срещаме по коридорите, и се хвалим кой какво си е купил, но никога не правим равносметка кой колко е похарчил, че тогава става страшно. Влизам от магазин в магазин, всички са любезни, никой не те гледа на кръв, че си им създал работа, никой не те следва по петите от вратата, все едно си влезнал да крадеш, никой не ти досажда с постоянни въпроси и опити да ти помага, чувстваш се като човек свободен да си избира каквото му душа иска и същевременно ако имаш нужда от помощ знаеш към кой да се обърнеш. Нещо много съществено, никоя от продавачките не си говори по телефона с някой към който се обръща с “мило”, никой не се смее истерично, и най-вече никой не те гледа критично от главата до петите и след като излезнеш знаеш, че те обсъжда с колежките колко си дебела или кой размер сутиен носиш. Дори да влезнеш в магазин който очевидно не е по джоба ти, никой не те пита злобно “мога ли да ви помогна.?” Супер е, на всичкото отгоре цените са ниси и намаленията са намаления, как да не обичаш да пазаруваш тук. Купувам си панталон, 1-2 пуловера, и малко парцалки за децата, Мартин си е купил поредната шапка и 20тия чифт дънки, доволни сме. Срещаме се с Боян и Боби на ореченото място, и трескаво си надничаме по пликовете. Боян не си е купил нищо, той гледа да не се товари с багаж, че ние като си тръгнем той ще остава да обикаля още поне месец два преи да се прибере в България. Решаваме, че не трябва да се мотаем повече, и да тръгваме, защото е желателно да изминем още поне 500 км. Колата я намираме лесно на паркинга, паметта не ни е изневерила, това е добре. Не губим време и се отправяме към магистрала 40.  Хвърлям едно око на картата която купихме от музея на Route 66, в щата Аризона, като най-интересно място се откроява град на име Флагстаф, съгласувам с останалите, единодушни сме че ще караме до там, точно 518 км. от където сме в момента. Сега се сещам, че пропуснах да разкажа за обяда вчера. В южните щати има една емблематична верига ресторанти за бързо хранене Соник (Sonic), предствалява открито заведение, в което спираш с колата до една колонка, поръчваш и ти носят всичко в колата. Нещо като драйв тру в Макдоналдс например, но с тази разлика, че не си взимаш хранта за вкъщи а си я ядеш в колата на място. Има страхотен успех, защото  американците  определено живеят  в колите си. Колата на средностатистическия американец прилича на стаята на децата ми, вътре цари пълен хаос и можеш да намериш всичко, от опаковки от храна, през кутиики от безалкохолно, до бельо и тоалетни принадлежности. Имат драйв тру ресторанти, драйв тру кина, драйв тру аптеки, дори драйв тру банки. Последните са много яки, спираш с колата до една колонка пред съответната банка, слагаш  пари и документи в една туба, запечатваш я, и я слагаш в една тръба която изстрелва тубата до сграда на около 200 метра разстояние, където служител ти обработва документите и ти връща тубата с разписките за клиента. Нямам думи, ако човек иска, може изобщо да не излиза от колата си.     Времето минава бързо, когато си в добра компания няма как да скучаеш, редуваме се и с карането, така че никой да не се преуморява, и според мен можем да откараме направо до Вегас.  Навлизаме в Аризона, ако нямаше табелки вероятно нямаше да разберем по нищо, че сме  в друг щат. Отново, не виждам очакваните от мен кактуси и червени камъни, до където ти стига погледа, само път. Интерсното е, че рядко минаваме през населени места, има само отбивки с бензиностанции и заведения за бързо хранене. Нещо което съм срещала из цяла Америка и намирам за доста полезно, тъй наречените  “rest stops”  (спирки за почивка). Това са одбивки от пътя,с големи паркинги, тоалетни, машини за безлакохолни,  и просторни парко пространства с пейки и места за барбекю (още една любима моя българска думичка). Като се замисля как по-ясно да ги опиша, се сещам, че във всеки филм на ужасите става по едно убийство на такова място. Жена паркира на безлюден паркинг встрани от главния път, затичва се към тоалетната, влиза, затваря вратата и чува бавните стъпки на убиеца, покатерва се на тоалетната чиния за да не я види под вратата, после се чуват писъци и пръски кръв обливат камерата......Това е с две думи средностатистическия “рест стоп”, полезно местенце за почивка, но бих се замислила преди да го посетя по тъмно.  Пътуваме вече около 4 часа след мола в Албакърки, спираме на бензиностанция, да ползваме тоалетна, вътре и персонала и клиентите са предимно индианци, основна част от населението на северна Аризона. Изненадата е огромна, когато на един от рафтовете виждаме нагледно подредени бутилки с твърд алкохол. Мъжете бързат да изберат бутилка за вечерта, да не се прецакаме като в Амарило. Аз купувам 2 пакета с понички и излизам да ги чакам отпред. Мартин излиза видимо доволен, че е купил поредното американско уиски с неизвестна марка, и вади бутилката  за да ми се похвали. На етикета пише “Southern Comfort”, и това не е уиски, а е гаден ликьор създаден от някакъв барман в Луизиана през 19 век. Не че съм голям разбирач на алкохоли, но от времето което съм прекарала по американските барове през четерите лета на студентски бригади, съм понаучила някои неща. Казвам на Мартин, че това не е уиски и, че мощно се е прецакал,и той решава да го замени за нещо по автентично.   Продавачката обаче ни казва, че закупен алкохол не се заменя и ни показва табелката която информира клиентите за това правило. Опитваме се да направим лек скандал, в Америка обикновено номера минава и клиента винаги е прав наистина, но не и по индианските закони. Отказват ни любезно, и решаваме, че ще е най-добре ако просто си купим и една бутилка Джак Даниелс, това поне със сигурност става за пиене. Местните индианци отнасят няколко псувни на чист български, след което се качваме на колата и потегляме. Навън вече се стъмва и би трябвало да наближаваме града  в който сме планирали да пренощуваме.  Флагстаф, Аризона е сравнително малко градче, разбира се сравнено с Мина си е направо космопоитен град. Навигацията ни помага да намерим местната забележиелност, мотел строен през 60те години, една от емблематичните атракции на Route 66. Предполагам, че преди 30 години мястото е било много актуално, но сега е просто един странен крайпътен мотел, в който не бих отседнала дори да беше последното място за спане на планетата. Част от стаите са във формата на индиански палатки, но от бетон, с малки прозорчета и черги по земята.  Палатките/стаи са наредени в кръг около малък паркинг, така че можеш да се спреш колата буквално пред вратата, отзад има и двуетажна сграда с още стаи, рецепцията се намира в трета сграда близо до исхода на паркинга. За миг се замисляме, дали пък няма да е забавно да прекараме ноща в бетонна индианска палатка, но решаваме, че чак толкова не ни се екериментира и избираме друг местен мотел, за 65 долара на стая, който изглежда стандартно и скучно, но стаите са чисти, имат съвсем прилична баня, идеално местенце за 1 нощ.  Настаняваме се, и тръгваме да търсим място за вечеря.  На няколко километра от мотела, спираме пред ресторант от веригата Денис (Denny’s), в САЩ са доста разпорстранени, има ги почти във всяки град или село, предлагат разнообразна храна, менюто им наподобява на това в родното Хепи. Любезно мургаво момиче ни настанява на голяма кръгла маса, до прозореца. Гладни сме, и отново поръчваме полвината меню, естествено на никой не му прави впечетление. За първи път от както сме на път, мога да се оплача от обслужването, явно в индианските щати нещата стоят по различен начин. Сервитьорката е крайно отнесена, забравя полвината ни поръча, въпреки че прилежно си записваше всичко. На Боян му донасят чаша с червило по ръба, голям смях падна когато той извика момичето и съвсем хладнокръвно и каза “Имам червило по ръба на чашата, харесва ми!”. Предполагам, след 2 дни в изолация, 2 дни на път и всичко което преживяхме до тук,  умряла катерица да имаше на масата, нямаше много да драматизираме. Ако не друго поне се посмяхме от сърце, а и хапнахме съвсем порядъчно, както си му е реда. Връщаме се обратно в мотела, и решаваме да пийнем по едно питие в стаята на Боян и Боби преди лягане. Умората си каза думата и Джак Дениелса ни се опъва, аз не успях и едно питие да изпия и заспах в полу легнало положение, опряна на таблата на едното легло. Мартин ме събуди по някое време да си ходим в стаята да спим, утре ще се къпем в лукс, в най-новия и модерен хотел на Вегас. Нямам търпение.     

Road Trip USA - ден 4

Ден 4 - 08 Октомври 2011 - Батийст - Амарило

По навик денят ми винаги започва с горещ душ, така по-лесно си отварям очите, кадето и да съм гледам да не изневерявам на навиците си.  Другите още спят, слизам на пръсти по стълбите да не събудя някой, прескачам момчетата които спят на пода в хола, и влизам уверено в банята. Бях ходила вече няколко пъти до тоалетна в тази баня, но никога не бях поглеждала във ваната зад завесата. Трудно ми е да опиша какво намерих там, децата бяха пъхали всевъзможни части от играчки в канала, ваната със сигурност някога е била бяла, но сега е по-скоро в кафяво-сивата гама, по плочките на стените можеш да рисуваш с пръст, брутално е.  Започвам трескаво да ровя в шкафа до мивката, с надеждата на намеря нещо с което да почистя мръсотията, поне малко колкото да стъпя с двата крака и да се изкъпя на две на три. Намирам един прахообразен препарат и го изсипвам целия във ваната, изваждам голяма част от предметите които успявам да напипам в канала и започвам да търкам с една гъба която се мъдри на рафт под огледалото. Мисля си, че пак доста издържах преди да се хвана да чистя. Държа да е ясно на всички, че много обичам Хедър, и разбирам, че с 5 деца в къщата е трудно да потдържаш какъвто и да е ред, но все пак, поне малко хигиена нямаше да е излишна. Ако се впрегнат цялото семейство за час-два ще излъскат всичко. От друга страна, това мойто с чистотата и реда е малко болестно състояние, но се старая да работя над проблема. Отнема ми 20тина минути, но успявам да изчистя ваната до ниво на което мога да влезна вътре без да ме е гнус. Изкъпвам се, измивам зъбите, обличам се и вече съм готова да посрещна деня.  Другите един по един са се излюпили от креватите, Мартин не посмява да си вземе душ, снощи имал неблагоразумието да погледне зад завесата, опитвам се да го убедя че съм изчистила до колкото е възможно, но той предпочита да не рискува. Боян и Боби се присъединяват към него, ще чакат докато стигнем в мотела довечера. Зряло решение бих казала, но малко късно го осъзнах. Пием кафе на верандата, Боян разказва, за ужаса който е изживял когато Трент го събудил със саморъчно издялан нож в ръката, детето искало само да му се похвали какво е направило, станал му любимец след снощните игри. Обсъждаме вариянти за закуска, а Марк ни предлага да постреляме по пластмасови шишета. Защо не, винаги съм искала да пробвам стрелба с пушка. Изваждат цял арсенал от оръжия, не мога да ги изредя по вид защото не разбирам, само ще кажа че едната пушка беше от тези помпите, дето могат да ти откъснат рамото с отката си.  Ейдън като най-малък подрежда шразни палстмасови шишета по оградата зад къщата, подреждаме се на опашка и започваме да ги целим. Първи е Марк, показва ни как се държи пушката, след него се пробвам аз, кипя от ентусиязъм, харесва ми, забавно е, но не се престрашавам да опитам с помпата. Мартин, Боби и Боян се пробват с всички оръжия наред. Идва ред на Трент, който стреля с помпата все едно е воден пистолет, презарежда и стреля, презарежда и стреля, патроните свършват, той пак презарежда и пак стреля, на празно, психарска работа.  Когато падат всички шишета, пращат Шон да ги вдигне отново, в това време Трент продължава да си стреля с една от другите пушки, ужасявам се да не го улучи по невнимание, но изглежда само на мен ми прави впечетление. Събираме куфарите и тръгваме към Броукен Боул да закусваме в местен мексикански ресторант. Хапваме си порядъчно, както си му е реда, и е време за бърза спирка в Уолмарт, Хедър иска да купи подаръци на моите дечица Марти и Ема (липсват ми). Този път сме бързи, взимаме по една тениска на местния футболен отбор и излизаме на паркинга да кажем довиждане на семейство Хардъуей. Прегръщаме се, обещаваме си, че пак ще се видим през следващите 3 -4 години, инъче ще държим връзка чрез фейсбук. Малко се натъжавам, но бързо се сещам, че тръгваме към Лас Вегас и ни очакват 2 вълнуващи дни по необятните пътища на Америка. Марк ни дава инструкции как да стигнем до магистрала 40, естествено в последствие се загубихме, но навигацята си свърши работата и скоро поехме в правилната посока към Амарило, Тексас. Плана беше, че нямахме план, просто караме напред и където ни свари умората, наемаме стаи в крайпътен мотел и лягаме да спим. Единственото сигурно нещо е, че до вечерта на 10 октомври трябва живи умрели да се добрем до Вегас, на 11ти почва изложението което с Боби целяхме да посетим. Аз съм с идеята, поне част от пътя да изминем по небезизвестния Route 66 и още на първата табелка отбиваме и поемаме по него. Незнам какво толкова го хвалят, път като всички останали, но то на тах Американците с техните смешни 230 години история, какво друго им остава. Между другото пътя е изключително популарен сред мотористите, които поне веднъж в живота си гледат да го изминат целия, от Чикаго до Лос Анжелис. Звучи доста интригуващо, като изключим факта, че в Америка за да си позволиш подобно пътуване, за толкова дълго време, трябва да си или пенсиониран или безработен но с пари. Правим първа спирка в някакъв музей на Route 66, целта е да купим някоя и друга карта или пътеводител с къде какво може да се види. На входа на музея се запознаваме с двама рокери, които са тръгнали преди няколко дена от Чикаго, дават ни ценни съвети от къде да минем и ни казват обезателно да прекараме ноща в Биг Тексан мотел, в Амарило, Тексас.  Купувам един пътеводител с отделни карти на Route 66 за всеки щат, и тръгваме. Мартин кара, Боян е навигатор, аз и Боби ще гледаме филми на задната седалка. Запасили сме се с безалкохолни, вода, чипсове, соленки, кексчета и шоколадчета, гладни и жадни няма да останем, това е сигурно. Пътят е равен и без почти никакви завои, пейзажа  е леко горист и тук таме се виждат малки хълмчета. Правим разбор на изминалите 2 дни, смеем се на историите с Трент и куклата в в къщата на Джойс. Благодарна съм за това което ми се случва, и че имам възможност да изживея всичко това.  С Боби гледаме филма Hall Pass (преведен за нуждите на родното кино, като Ергени за седмица), на мен ми е за 3ти път, и пак се заливам от смях на сцената с лайната по стената в банята, ако някой не го е гледал, проепоръчвам го горещо, няма по-смешен филм. Спираме на една бензиностанция за  цигара и тоалетна, в тази последователност. Опитвам се да се обадя в къщи и да чуя децата. Тук му е мястото да разкажа за проблемите с телефоните в Арканзас и Оклахома. Роуминга на Мтел не работи, обхват няма, или поне няма в района на Мина, Батийст, Броукен Боу и околия. Два дена без телфон са хем приятни, хем успяват да ме хвърлят в паника, че ако нещо се случи с децата не могат да се свържат с нас. На всичкото отгоре Хедър има проблеми с интернета и той също не работи. За свое собствено успокоение, решавам, че трябва да купя предплатена карта с която да се обадя от някой уличен телефон, да ама улични телефони няма, нито пред Уолмарт, нито на безнзиностанцията, нито пред ресторантите които посетихме. Мартин е спокоен и се опитва да ми обясни, че няма какво толкова да се случи, и мога да изчакам още 1 ден. Аз обаче, нали съм рогато предлагам да купим мобилен телефон от някой местен оператор с предплатени минути, който ще можем да позлваме по време на цялото пътуване. В крайна сметка се сдобиваме с един Самсунг с план на AT&T за 19.99 щ.д. закупен от Уолмарт, който по една или друга причина не успяхме да активираме до пристигането си в Лас Вегас, когато вече не ни беше нужен. Та, след 2 дена в абсолютно информационно затъмнение, прекарваме близо час на една бензиностанция, някъде между Оклахома и Тексас в разговори с България, писане на мейли и четене на новини в нета.  Потегляме към Амарило, Мартин ми казва да забравя за Route 66, ще караме по магистрала 40, инъче както сме тръгнали ще стигнем във Вегас не на 10ти а на 20ти. Малко съм разочарована, но ще го преживея, и по магистралата пак ще е забавно. Слушаме музика, говорим си глупости, ядем боклуци и пием оцветени газирани напитки от кенчета, времето минава бързо и пътя не ни тежи. Мартин най-после разбра, че няма да оцелее ако кара само той и допуска останалите на шофьорското място. Идва и моя ред, обичам да карам, чуствам се спокойна и уверена зад волана и това ми действа изключително добре на психиката. Включвам авто пилота и се отпускам на седалката, пред мен прав път до където стига погледа, тези хора изобщо не вярват в завоите. Няма лошо, разстоянията за нищо ги нямат, 2000 км се приемат като 200 в България, и как няма, като пътя е безупречен, всички карат с еднаква скорост, никой не те изпреварва, никой не те засича, никой не ти светка нервно с фарове, няма дори чия майка да спомениш по една или друга причина. Скучна работа, и после защо заспивали зад волана. Вече от час сме в Тексас, това е любимия ми щат, не защото тук съм прекарала една година от живота си още в тинейджърска възраст, а защото всичко е голямо, просторно, и не на последно място е един от малкото щати където ограничението на скоростта по магистралата е 120 км. (в повечето варира между 105 и 110 км. в ч.). Пейзажа не се е променил особенно много, единствената разлика е че през 10тина 15 километра се виждат малки помпички за петрол. Тук почти всеки си има по една такава в задния двор. Мисля си, колко малко му трябва на човек за да бъде щастлив. Започва леко да се смръчава, и вече сме близо до Амарило, решаваме да побързаме преди да са затворили местния магазин за алкохол.  Движението става натоварено, все пак града не е никак малък. Намираме въпросния мотел “Биг Тексан” сравнително лесно, на главния път е, и както всичко останало разполага с огромни информационни табели, които се виждат от голямо разстояние.  Наемаме 2 стаи от усмихната, говореща със силен южняшки акцент рецепционистка. Цените са съвсем приемливи, около 80 долара на стая. Мотела се състои от 2 двуетажни сгради, с цветни фасади и каубойски орнаменти. Стаите са просторни, с дървени кепенца на прозорците, обзаведени изцяло в кънтри стил, с голяма чиста баня, и телевизор с кабелна телевизия, на мен лично повече не ми е нужно. Непосредствено до Мотела  се намира най-известния ресторант в района, който също се казва “Биг Тексан”, специалитета на заведението е двукилограмова телешка пържола, която, както се оказа не е проблем за средостатистическия тексаски селянин. Решаваме, че ще посетим ресторанта за вечеря, но първо трябва да намерим работещ магазин за алкохол, предвид че вече минава 21:00 часа. Питаме момичето на рецепция да ни опъти, тя ни дава доста ясни инструкции за място на около километър път от тук. Качваме се на колата и потегляме, минаваме няколко светофара и се озоваваме пред малко магазинче с тъмни стъкла и светеща табелка с реклама на местна бира.  На вратата небрежно се поклаща табелка “closed” (затворено), ама какъв им е проблема на тези хора не мога да разбера, човек няма право да се напие след 21:00 часа ли? И това ми било свободна държава, страната на неограничените възможности. Ако питате мене, отдавна са си посторили социализма ама айде. Отнасят няколко псувни, по нашенски, и тръгваме обратно към мотела, ще пийнем по едно с вечерята.  Излишно е да казвам, че сме достатъчно гладни за да поръчаме  полвината меню в “Биг Тексан”, но все пак специалитета на заведението е извън възможностите ни. Ресторанта е с тексаски размери, стил ред нек (общо наименование на местните селяни, нещо като нашите перничани, тук има куп вицове за тях ), дълги дървени маси, всевъзможни джунджурии по стените, хартиени покривки, метални чаши, кънтри музика и сервитьори с каубойски ботуши. Клиентите са шумни, предимно туристи предполагам, на никой не му пука от нищо, ядът с ръце, ръкомахат и подвикват на персонала, изглежда не само ние сме на принципа, като си в Тексас дръж се като тексасец. Менюто прилича на вестник, оригинално е определено, поръчваме от всичко по много, за десерт, по едно четворно уиски. (тук малкото е 30 грама, голямото 60, та като поръчаш четворно ги докарваш до 100 грама) . Не говорим много, наблягаме на яденето, а и откровенно казано сме малко уморени. Мечтая си за голямото легло което ме чака в стаята. На излизане от ресторанта забелязваме, че непосредствено до мотела има хотел за коне, е такова нещо не бях виждала, идваш си с коня наемаш стая за теб и стая за него. Много яко, обичам го този щат. Взимаме си душ и бързо заспиваме. Утре тръгваме към НюМексико и Аризона.        
       

Road Trip USA 2011 ден 1, 2 и 3

Ню Йорк до Лас Вегас   - 9 дена, 9 щата, 7 полета, 1 кола и 2500 км  по безкрайните пътища на централните  Съединени Американски Щати. 
Ден 1 - 05 Октомври 2011 - Ню Йорк Ню Йорк
Чаках този ден с огромно нетърпение, пътуванията винаги ме вълнуват до някаква степен, може би защото, след стотици полети зад гърба си, още не мога да преодолея страха си от летене или защото от 3 години не съм посещавала любимия си град......Събирам си мислите и почвам да приготвям куфарите или по-точно куфара. От опит знам, че за САЩ се тръгва с много малко багаж,  слагам по 2 чифта гащи за мен и за Мартин, по една тениска, един панталон малко козметика (или по-скоро повече козметика, когато си на 30+ тези неща са важни, тук си спомням за Секса и Града 2 и чантата на Саманта с хормони и мазила) една връхна дреха и готово.  Тук е време да вмъкна няколко реда за организацията в моето семейство преди пътуване, и по-специално преди пътуване без деца. Не се случва много често но когато се случи си е живо предизвикателство. Мартина е на лагер от училище, ще се върне след няколко дена, майка ми ще я посрещне, ще я гледа за уикенда, после ще я заведе в къщи, където щафетата ще поеме свекарва ми. Това е свързано с инструктаж от моя страна и към двете баби, как да я обличат, какво да яде, какви закуски и приготвям за училище, какви лекарства и се дават, ако опазил ме господ започне да кашля, или вдигне температура....забравила съм нещо, но съм спокойна, че все пак Америка е развита държава и телефоните работят където и да си (по късно се оказа че това с телефоните не е точно така, но след малко ще стигна и до там) . Ема от преднтата вечер е закарана при Лидия, която я гледа по принцип, и сега ще прекара следващите 9 дена при нея. Стигаме до милото ми куче Ангъс, с него драмата винаги е голяма. От седмица съм почнала да подготвям майка ми, че ще се наложи да го приюти при нея докъто ни няма.Това не и е особено приятно, но няма избор и го приема, след като не пропуска да ми напомни колко е труден за разхождане, как спи върху нея, пръхти и се лиже по цяла нощ и съответно не я оставя да мигне.
Децата са разпределени, чантите са строени в коридора, свекърва ми е инструктирана да ми полива цветята на всеки два дена, време да тръгваме към летището, юпиииии.  Минаваме да съберем колегата ми Боби, който очевидно не знае, че за САЩ се пътува с празен куфар и се появява с натъпкан почти до горе сак, на този етап не ми е ясно как ще събере всичките покупки които предстои да направи :)  Вероятно е добре да спомена, че всъщност целта на това пътуване е изложение за бизнес туризъм в Лас Вегас, на което аз и Боби ще представляваме фирмата ми Лидия Турс. Стигаме бързо до летището, няма задръстване, това е добре. Предвидливо съм направила online check in и само оставяме куфарите на багаж, след което излизаме на вън да изпушим по една, две, три цигари, все пак през следващите няколко часа няма да имаме тази възможност. За летище София нямам какво да кажа, толкова е празно и скучно, че не е за разправяне. Полета до Лондон минава добре, запазила съм ни места на аварийния изход където коленете ни не опират в брадичката, изяждаме по един сандвич (между другото впечетлена съм от кетъринга на Бритиш Еруейс), прочитам 2 клюкарски списания и самолета вече рулира на летище Хийтроу.  Започва безумна надпревара, кой ще излезе пръв от самолета, винаги ми е било чудно какво точно постига човек като избута останлите 120 пътници и се озове пръв на терминала. Все едно, на изхода стои един и раздава парични премии на преборилите се, а те напускат самолета със самодоволната усмивка на победители. В крайна сметка винаги печелят двамата костюмирани господа от бизнес класа. И сега, като се замислих след 6-7 часов полет май и аз винаги обмислям план, как да изпреваря възрастната двойка  от предния ред........абе друго си е да си пръв.  Летище Хийтроу, лудница, както винаги, можеш да видиш хора от всички националности, някои тичат, други зяпат по магазините,  трети пият кафе, четвърти са се втурачили в екраните на лаптопите и смартфоните си, има болни, спящи, луди, абе всичко има, само място за пушене няма. А преди имаше, от онези кабинки, където е достатъчно само да влезнеш и да дишаш дълбоко около 30 секунди. Мартин, който пуши по кутия, кутия и полвина на ден, изживя доста сериозен шок, предстояха още 8-9 часа без цигари, а като сложим и трите часа полет София-Лондон, това си е цяла вечност. Да са живи и здрави всички производители, на гумени, ментови и шоколадови бонбончета! Една торба от гореизброените по-късно вече се качвахе на самолета за Ню Йорк. Летяла съм по този маршрут над 10 пъти и всеки път попадам на един и същи тип пътници:  1. Ортодокаслани евреи, нали се сещате от онези с масурите и шапките тип бомбета. 2. Семейства с деца под 3 годишна възраст, които обезателно реват по време на целия полет (не ме разбирайте погрешно, аз имам две деца и знам какво е). 3. Индийци, които полвината време се молят, другата полвина четат книга, винаги съм се удивявала как тези хора успяват 8 часа да не отидат нито веднъж до тоалетната, може би използват някоя тибетска мантра за въздържание от уриниране или нещо подобно. Настаняваме се в последния салон на самолета, на дълги полети винаги обичам да седя най-отзад, ако имаш късмет остава по някоя и друга четворна седалка свободна, на която можеш да се излегнеш. Случея не е такъв, ще го преживея, успокоявам се, че полета е само 7 часа. 2 ядената, 3 филма и няколко питиета по-късно кацнахме благополучно на летище Кенеди. Мога да си отдъхна, следващия полет е чак след 24 часа, имам време да се настроя психически. Изваждаме невероятен късмет, опашката на паспортна проверка е само от 100тина души, обикновено са поне 5 пъти повече. На гишетата не ни разпитват много, хората са ведри и умихнати, никой не те гледа все едно си му изял вечерята, никой не се бута, никой не те предрежда, чак ми става малко тъпо. Взимаме куфарите и бързаме към изхода, да не кажа тичаме. Мартин пали цигара, аз спирам за миг, вдишвам дълбоко  - това е Ню Йорк, тук въздуха се усеща по различен начин, обзема ме еуфория. Имаме поръчан траснфер до хотела (за който изтеглиха от кредитната карта на Мартин доста повече пари от необходимото, ще се разправяме по-късно), шофьора закъснява, не се ядосвам, в Ню Йорк съм, нямам причина да се ядосвам.
22:00 часа е, в България трябва да е някъде 5 сутринта, спала съм всичко на всичко 15 мин. сгъната на три, в седнало положение, глезените ми са изравнени с бедрата, гладна съм, жадна съм, но не ми пука, аз съм в Ню Йорк. Пристигаме в хотела, на Time Square, резервирала съм апартамент с хол и спалня, Боби горкия трябва да спи на разтегателен диван, но тъй като в спалнята има 2 достатъчно големи легла, решаваме, че ще е по-разумно да не го мъчим излишно. Хвърляме багажа, и излизаме. Бързаме да отидем на Емпайър Стейт Билдинг преди да са затворили, работят до 02:00 ч. Междуврменно съм си разменила няколко smsа с Боян, който е в Ню Йорк от няколко месеца и ни чака с нетърпение. Правим си среща пред входа на Емпайър Стейт от към 5то авеню. Как звучи само, все едно сме се разбрали да се чакаме на Попа след работа :) Ако накога отидете в Ню Йорк обезателно се качете на Емпайър Стейт Билдинг по тъмно, гледката е несравнима. Октомври месец е, и навън е сравнително хладно, на 86тия етаж вятъра духа толкова силно, че кожата на лицето ми се опъва като платно на лодка, но не ми пука, аз съм в Ню Йорк. Ще ми се да можех да опиша звуците които се чуват, града диша, уникално е. Слизаме долу, Боян се задава от съседната улица. Радвам се да го видя. Вече сме доста гладни и е време да потърсим къде да хапмнем на бързо, часа е 01:30 посеред нощ, но това е Ню Йорк, градът който никога не спи. Оказа се, че кризата явно ги е ударила, и последното вече не важи с пълна сила. Порбваме на няколко познати места, като Applebee’s  на Тайм Скуеър (правят най-страхотните ребра които някога съм яла), обаче всички затварят в 02:00 и не ни пускат дори да влезем. След едночасово обикаляне, влизаме в едно заведение, където ни дават да разберем, че са ни приели само защото сме 4рима и вероятно им е станало мъчно за нас, вече започна малко да ми пука, но все пак съм в Ню Йорк. Вечеряме и бягаме към хотела, време е за лягане не сме спали от 26 часа, краката ми пулсират, обувките са ми свръх отесняли, а утре пак път ни чака. 
Ден 2 - 06 Октомври 2011 - Ню Йорк - Литъл Рок
Някой ще ми обясни ли защо винаги когато имам възможност да спя до 10-11 часа се будя в 07:30, пуст навик, няма оправия. На хотел сме, няма ги децата, кучето и него го няма да ни цвили на главите от 6 сутринта, и пак не се наспиваме като хората. Не ми пука, в Ню Йорк съм, ще спя като се върна. Боби излиза преди всички, тъй като на него му е за първи път, редно е все пак да види максимално много забележителности, до колкото това е възможно. Ние с Мартин сме гъзари, пием кафе в Старбъкс на Тайм Скуер, закусваме в Applebee’s , солидна закуска както си му е реда, и тръгваме към магазина на Apple на 5то авеню. За нас това посещение е абсолютно задължително, дори и за 4 часа да сме в Ню Йорк, Apple store е част от програмата. Ако не го видим, ще е нещо като да отидеш в Рим и да не видиш Папата. Напрвихме си добра сутрешна разходка, няколко снимки пред входа на Сентръл парк и право в магазина. Между другото, ако не знаете в Сентрал Парк не се пуши, навсякъде има едни табели “Central Park is a smoke free environment”, стори ми се малко абсурдно, но не го направих на въпрос, все пак това е Ню Йорк, всичко е възможно. Тук и чисто гол да излезнеш насред Бродуей, едва ли на някой ще му направи впечетление. Спомням си, че първия път когато стъпих в този космополитен град през далечната  1993та, а тогава бях само на 16 години,  си помисих “колко луди хора има тук”, всеки втори си говори сам, а тези които не си говорят сами си имат въображаеми приятели. Сега изобщо не ми прави впечетление, то и в София стана така, ако не си поне малко луд забрави да оцелееш. Но да се върнем на важните неща от живота, магазинът на Apple на 5то авеню. Атмосферата тук трудно може да се опише с думи, пълно е с хора, опашките на касите са безкрайни, всеки купува като за последно, в България подобна еуфория се среща само по коридорите на Мола преди коледа, с малката разлика, че у нас всички само се разхождат. Друго си е да кажеш, че си бил в Мола, но да не забравяме, че на мен не ми пука, това е Ню Йорк. На бързо купуваме, Ipad 2, калъф за Ipad 2, калъф за Iphone и протектор за MacBook Pro, мисля си че този път минахме тънко, 3 годии по- рано, от същия магазин си тръгнахме с 2 пъти повече артикули. Търпеливо изчакваме около час на опашката, плащаме и си тръгваме. Доволни сме. Ако питате Мартин, той още сега ще си отвори кутията с Ipada и ще почне да го “разцъква” насред 5то авеню. Пред магазина са се събрали хора, има камери и фотоапарати, хората поставят цветя, ябълки и плюшени играчки на тротоара. Сещам се, че вчера почина Стийв Джобс, основателя на Apple, става ми мъчно, мир на праха му. Часът е вече 12 на обяд, време е да напускаме хотела, в 13:00 имаме среща с Боян и ще тръгваме към летището. Боби се е върнал от обиколка на Ню Йорк с двуетажен автобус, видял е повечето забележителности , впечетлен е, но всичко му е било толкова набързо, че едва ли утре ще помни и полвината от това което е видял. И все пак това е Ню Йорк, тук живота е на бързи обороти. Отиваме на рецепция, хвърляме всички в див ужас с репликата, че ще плащаме в брой. Момичето което ни обслужва никога не в виждало 600 долара кеш, сто доларовата банкнота се оглежда като полезно ископаемо. Пита ни за последен път дали не искаме да сложим сметката на кредитната ни карта, любезно и отказваме, това не попречи да блокират 700 долара от картата на Мартин, които отблокираха няколко месеца по-късно. И все пак, не ми пука, аз съм в Ню Йорк. Боян вече е тук, обзема ни еуфория. Поръчали сме трасфер, цяло чудо е, че щофьора е дошъл на време. Тръгваме към летището, градът ще ми липсва, но знам че ме чакат още много вълнуващи мигове, а и със сигурност един ден пак ще се върна тук.  На летището имаме достатъчно време да хапнем преди да се качим на самолета за Шарлот, Северна Каролина. В Шарлот престояваме само няколко часа. Между другото съм имала удоволствието да посетя този град преди години, и мога да кажа много хубави неща за него, но сега съм на друга вълна, а и мислите ми са още в Ню Йорк. Вечеряме в едно приятно ресторантче на летището, явно най-оборотното тук, защото има 10тина души кото чакат да бъдат настанени. Когато някоя маса се освободи към нея се хвърлят едновременно двама- трима изгладнели пасажери, който пръв си метне чантата на стола печели. Излишно е да казвам, че ние нямахме проблеми с настаняването, все пак сме българи, ако не друго сме се научили как да се бутаме и предреждаме, след толкова години прекарани по опашките.  Хапнахме добре, от храната в САЩ не мога да се оплача, всичко е с високо калорийно съдържание и в индустриални количества. Всяко мое пътуване до Америка е свързано с 3-4 килограма отгоре, зависи колко дена съм пребивавала, в мое оправдание ще кажа, че тук и от въздуха се напълнява. В хапване и приказки не усещаме кога е дошло времето за следващия полет. Стомаха ми пак е на топка, но се успокоявам, че ще сме във въздуха само час и половина.  На път сме за Литъл Рок, Арканзас. Ако се питате къде по дяволите е това, ще ви кажа, че екс президента Бил Клинтън е родом от там, не е малко. Няколко думи за американските самолети, за нищо ги нямат, на борда е като в междуселския автобус от Долно до Горно Уйно. Стюардесите са в пред пенсионна възраст, но пък са усмихнати, подават ти полагащото ти се пакетче фъстъци все едно е поднос с черен хайвер. В края на полета благодарят на всички пътници че са се държали прилично, не е зле, чустваш се специален, мога само да кажа, добре че алкохола на борда е с пари.  Часа е 22:00, кацаме в Литъл Рок, отдъхвам си,без самолети през следващите 7 дена. Отправяме се тичешком към изхода, слава богу, не чакаме дълго багажите, взимаме куфарите и право към паркинга с колите под наем. Резервирали сме голяма кола, важно е да ни е комфортно, в нея ще прекараме доста време от тук та чак до Лас Вегас, 2 500 км. ако трябва да бъда точна. Колите в Амрика се наемат по много интересен начин, отиваш на едно гише, любезен и леко глуповат служител (то в Литъл Рок, Арканзаз какъв да е) ти взeма книжката (гелда я странно, предполагам си казва на ум “Bulgaria, what the f*ck!”)  и кредитната карта , естествено блокират ни още 1200 долара, здраве да е.  Подписваш се на един договор и ти кават, отиди на паркинга, секция Б, ред 3 и си избери кола, ключовете са на таблото. Много добре, озоваваме се през един огромен Шавролет Събърбан сив металик, 7 места, автоматик, навигация, DVD и най-важното огромен багажник, все пак аз възнамерявам да ходя на пазар, а това значи поне 2 нови куфара. Качваме се в колата и потегляме, никой не те пита ти кой си и защо си тръгваш от тук с тази кола, хората си имат доверие. Аз си мисля, направете го това в България и още първите 5 минути ще останете без коли. Щастливи сме, макар и малко изморени, очакват ни 2 часа каране до Мина, Арканзас където ще прекараме ноща в къщата на родителите на приятелката ми от гимназията в Тексас, Хедър. Минаваме през гориста местност, сами сме на пътя, навън е пълен мрак, има предупредителни знаци за опасност от преминаващи животни, всякакви животни, от еноти през крави до сърни и елени. Добре, че дупки няма. Наляга ме носталгия. Някой решава, че е добра идея да си разказваме филми на ужасите, сещам се поне за 3, в които действието се развива на подобно място. Проблем, ходи ни се до тоалетна, бензиностанции не сме виждали от близо час, най-добрия ни избор е подобна на мотел сграда която изниква от нищото. Отпред има 1-2 коли, нищо не свети, никой не се вижда, изглежда запустяло, решаваме, че ще е по-разумно да използваме горичката от дясно.  Това е един от моментите, в които много ми се иска да съм мъж и просто да се изправя до някое дърво обърната с гръб към пътя. Очевидно не мога да го направя, и само мога благородно да завиждам на Мартин, Боби и Боян. Налага ми се да влезна на вътре в гората, любезно моля мъжете да дойдат да ме търсят, ако не се върна през следвщите 5 минути. Те любезно ми казват да си гледам работата, разбира се не така директно и не точно с тези думи. Взимам ключовете за колата с мен, така съм сигурна, че няма да ме зарежат насред нищото ако се появи някой с моторен трион например. Бърза съм, за малко да си намокря панталоните, толкова скоростно ги вдигнах. Мой ред е да карам, Боян е навигатор, сяда до мен, Мартин и Боби са късметлии и могат да подремнат през следващия час. Паля колата и заключвам вратите, това е просто задължително. Дано не срещнем някое животно на пътя, няма да го преживея ако ударя нещо. С Боян си говрим за нещата от живота, вече не ни е забавна темата с хорор филмите, Мартин и Боби спят на задната седалка. Навигацията ни показва че наближаваме Мина, вече се виждам в хоризонтално положение под завивките, въпреки че ми е малко притеснено, наближава 1 часа през ноща, а Джойс (майката на Хедър) не спи за да ни посрещне. Разминаваме се с първата кола от 120 километра насам, явно е, че влизаме в цивилизацията. Първата къща се подава на хоризонта, ето я и табелката: “Добре дошли в Мина, население 5600 души”. Жестоко!  Хедър ми е дала доста подробни инструкции как да намеря къщата на родителите и, на първия светофар (единствения сфетофар) в дясно и след селскостопанското летище пак в дясно и сме там. Намираме адреса без поблеми, оставаше и да се загубим, паркираме на поляната пред къщата поради липса на тротоар или пътека. Джойс се появява на входната врата, мили боже познах я, не съм я виждала от лятото на 1994та, напълняла е, но и аз не съм отслабнала. Прегръщам я и я поздравявам, прекарала съм много време в дома на тази жена докъто учех в Тексас. Тя ни приема много ведро, представям и съпруга ми Мартин, колегата ми Боби и приятеля ми Боян, бързаме да влезнем,  все пак е 01:30 посред нощ. Настаняват ни в две стаи, една срещу друга с баня по средата. Обстановката е автентична и доста наподобяваща на декор от онези филми за които си говорехме по-рано същата вечер. В стаята ни с Мартин има голяма кукла в единия ъгъл, обърната е с лице към стената,  брутално е, имаше един филм Чъки незнам дали го помните. Спомням си за него, но се успокоявам, че това е просто филм, а ние сме в Мина, тук хората са дружелюбно настроени. Боян казва, да не се учудваме ако ни събуди с писъци от съседната стая (шегува се разбира се), кавам му, че ако се уплаши от нещо може да дойде да спи на пода при нас, ще се съберем всички в една стая и ще оцеляваме заедно. Заспиваме бързо, утре ни чака вълнуващ ден.
Ден 3 - 07 Октомври 2011 - Мина - Батийст
Излишно е да казвам кога се събудих, но днес се вълнувам извънредно, ще видя Хедър която не съм виждала от 2005та когато с Мартин и бяхме на гости в Тексас. От тогава тя, роди 4то дете, разведе се, омъжи се повторно и се премести 2 пъти в различни щати, а на мен нищо сериозно не ми се е случило, освен че родих 2ро дете. Инъче казано изостанала съм във всяко отношение, не че ми е зле, но помислете си, в Америка имам само 2 деца, а в България имам цели две деца, малко като вица за тик так и калориите. И така, събудих се малко преди 07:30, взех си душ, обух си последния чифт чисто бельо, (днес трябва да се пазарува, че останахме без гащи) и седнах на дивана в хола да погледам малко телевизия преди останалите да са се събудили. Натиснах копчето на дистанционното и телевизора се включи на канала за пазаруване от дома (home shopping network), явно Джойс е почитателка. Тук имат много такива канали, нещо като Българския топ шоп, но 24 часа в денонощието. Пълен ужас, къде е удоволствието в това да седиш на дивана и да си купуваш тигани или пръстен с диамант (и бижута продават), за пореден път се убеждавам колко им е сбъркана нацията, а ние се стремим да им подръжаваме. Живота на Джойс, домакинята, се върти между канала за пазаруване, къщата, готвенето, прането и гладенето на ризи, и после защо някой си се събудил и отишъл в местното училище където без причина застрелял 20 деца.  Но да се върна на по-приятните си вълнения. Хедър ще дойде всеки момент, пътувала е час и полвина от дома си, за да ни вземе и да отидем заедно с родителите и на закуска, нямам търпение. Колата и, поучукан 7 местен ван (предвид многобройната и фамилия, очаквах поне 16 местен микробус),  спира на тревата пред къщата, бързо зарязвам телевизора и изкачам на вън да я посрещна. Не се е променила въобще, все същата дълга руса коса (тук аз съм я изпреварила, сменила съм поне 5 прически и 4 цвята, на косата за последните 6 години), спортно облекло и няколко пласта пудра на лицето. Още от училище носи изключително много грим, пластове фон дьо тен, пудра и незнам колко слоя спирала на миглите. Звучи невероятно, но и отива, честно казано не мога да си я представя по различен начин. Прегръщам я, определено ми е липсвала,  дошла е с най-малкото си дете и единствено момиченце, Брук. Другите вече са станали и са готови за тръгване, гладни сме, определено има нещо във въздуха, тук човек може постоянно да яде, после дебели били американците, ами те не са виновни хората. Натоварваме багажите в Шевито (нямя да се връщаме, след закуска продължаваме към къщата на Хедър) и отиваме в местното ресторантче, където имаме среща с бащата на Хедър, той ще излезе от работа за да ни види. Центъра на Мина е като излезнал от ретро филм, правим си няколко снимки пред емблематичен билборд с черно бяла снимка на семейство и каруца, явно от първите заселници, на който пише “Добре дошли в Мина”. Локалното ресторантче е малко, но много уютно, сядаме на централната маса, и поръчваме един през друг, сервитьорката ни гледа странно, говорим по между си на някакъв напълно неразбираем език. Излишно е да казвам, че дори да и споменем от къде сме, едва ли е чувала за България и вероятно мисли, че или е някъде в южните щати или е част от Германия. Изяждаме цялата храна на света, яйца, бекон, пържени филийки, настъргани пържени картофи (казват им хашбраунс, много са вкусни), палачинки, кафета, сокове, коли, сигурно пропускам нещо. На никой не му прави впечетление количеството което изяждаме, тук си е съвсем нормално да се натъпчеш от сутринта. Бащата на Хедър, Пол, никак не се е променил, работи в местния универсален магазин “Уолмарт”, ходи рано на работа и се прибира привечер, за обяд задължително си е в къщи, всеки петък от 20 години насам ходят да обядват пица, вълнуващо нали. Говорим си общи приказки,  прятно ми е, връщам се в ученическите си години, ех спомени спомени. Нямаме много време за губене, пак път ни чака, ще ходим до къщата на Хедър, която живее в Батийст, Оклахома, това е на час и полвина път от тук в съседния щат. Незнам как да го наричам, защото както каза Хедър, то дори не е град, ама не е и село, може би махала, абе ще си му казвам просто Батийст. Взимаме си довиждане с Джойс и Пол, благодарим за гостоприемството и  тръгваме. За малко да забравим, правим кратка спирка в Уолмарт да си купим гащи и чорапи поне, кратката спирка се превръща в двучасов престой и 10тина торби с покупки. Важното е, че си купуваме няколко филма за DVDто в колата и храна за из път, чипсове, и всякакъв вид боклуци, това е Америка, тук тези храни са в култ. Решаваме, че е редно напълно да приемем максимата, когато си в Америка, дръж се като американец, нали после ще си търсим оправдание за четирите килограма отгоре. Излизаме от Уолмарт, доволни сме, все пак човек е човек когато пазарува, или поне в нашето семейство е така. Тръгваме към Батийст, следваме Хедър, отново сме на познатия ни път, от двете страни гора, и нито една кола през следващите 2 часа, вече сме в друг щат, но пейзажа не се променя.  Решаваме да направим леко отклонение и да посетим известен местен парк, от който имало страхотна гледка към някаква долина. Мястото е красиво наиситна, но да вземат да дойдат и да се качат на Алеко например и тогава да ми говорят за гледки. Хората с какви неща се гордеят, а ние тука не оценяваме какво имаме, това обаче е друга тема. Правим си няколко групови снимки, на паркинга, пред ретро локомотив, с двете харлита на входа на парка, до колата, с едно дърво, и естествено с табелката която те информира какво да правиш ако срещнеш мечка в гората, чуствам се като японски турист. Време е да тръгваме, вече е почти обяд, не е редно да пропускаме хранене. Пътя от тук до Батийст е сравнително кратък, минаваме по черен път, вдига се прах до небесата, и вече сме пред къщата на Хедър, или фермата на Хедър или както там я наричат.  Външно изглежда доста прилично, голяма къща, на два етажа, с просторна веранда и двор който трудно можеш да обхванеш с поглед, оказва се, че имота им е 8 акра, или приблизително 32 декара. Минаваме от към задния вход, до вратата има голямо оградено пространство с около 30тина кученца вътре, предимно дакели и йоркширски териери, както и кръстоски между дакел и йоркширски териер. Спомням си, че в предишната си къща Хедър отглеждаше 10 котки, 3 кучета и 2 хамстера, абе и аз обичам животните ама това ми се вижда малко прекалено. Отиваме да се порадваме на кученцата, много са сладки, има и бебета, едното малко дакелче е с шоколадово кафяв цвят, всичките са се скупчили в края на оградата и въртят опашки, опитвам се да ги преброя но бързо се отказвам. Влизаме в къщата, хола е просторен с много висок таван, на първия етаж има и прилична кухня, голяма трапезария, 3 спални и 2 бани, по широко дървено стълбище се стига до втория етаж където има още две спални. Интериора е приятен, нищо крещящо, семпло и уютно е, обаче хаоса е неописуем. Мивката е пълна с мръсни чинии, по кухненския плот можеш да разбереш какво са яли през последните 2 седмици, в хола е пълно с играчки, дрехи и обувки има по пода из цялата къща, до хладилника стои торба с боклук която е пробита и полвината боклуци са небрежно разпиляни. Поемам дълбоко въздух, и мислено правя план къде да изчистя първо. Боби изживява истински културен шок, когато децата се прибират от училище и започват да скачат по дивана с мръсните обувки, излизам на верандата, инъче няма да издържа и ще хвана парцала. На вън е много приятно, в края на поляната пред къщата се вижда стадо крави, Хедър ни кава, че това са техите крави, 20 на брой, правя бърза равносметка на ум: 5 деца (4 на Хедър и 1 на съпруга и Марк), 30 кучета и 20 крави, а аз си мислех че у нас е зоопарк. Двора е меко казано осеян с кравешки акота (опитвам се да бъда културна), в единия край има раздрънкан пикап и АТВе, в другия порутена барака с 3-4 кални колела пред нея.  Марк се прибира от работа, запознаваме се, много симпатичен и благ мъж, носи дънки Вранглер (запазена марка на фермерското и каубойското общество в Америка), фланелка и бейзболна шапка,  пълна противоположност на първия съпруг на Хедър, който ходеше с кубинки и дълъг кожен шлифер. Накачурваме децта по колите и отиваме да обядваме. Най-близкият ресторант е на 50 км., това важи и за най-близкият магазин за хранителни стоки, а като се замисля и за най-близката къща в района, което ме връща на въпроса какво всъщност е Батийст? След около 45 минути пристигаме в малък крайпътен ресторант, или както им казват тук “Дайнър” (dinner), сформират ни дълга маса на верандата (пропуснах да кажа, че тук е около 26 градуса, нищо че е началото на Октомври) която гледа към борова гора, между дърветата се подават покриви на китни дървени къщурки, много автентично, близкото село или град, незнам точно какво е, се казва Броукен Боу. Поръчваме храна, Боян решава, че е редно да опитаме от почти всичко в менюто, не пропуска да подчертае че е вегитарианец, след като моли за хамбургер със сочно телешко кюфте. Ако вегитарианството  се изразява в яденето на кюфтета, ребра и пържени картофи с кайма, то аз съм заклет вегитарианец. Но както вече казах, когато си в Америка дръж се като Американец, Боян може да се върне към вегитарианството си след приключване на пътуването. Отново изяждаме цялата храна на света, тук готвят много вкусно, провеждаме небрежен разговор със сервитьора, който е силно впечетлен, че сме изпили по 3-4 бири и нищо ми няма. Пита от къде сме, аз смотолявам “България”, при което той казва “ООО, с жена ми ще ходим там на сватбено пътешествие”. Мисля си дали да му кажа, че не става въпрос за местност в Мексико, но решавам че няма смисъл да му разбивам представите за география. Разказваме му колко е красиво в нашата малка държава, и как ще си изкарат чудесно с бъдещата му съпруга. Вече сме се наплюскали и буквално ни е трудно да станем от столовете, но трябва да тръгваме, ще ни водят на  местното езеро. Тук е мястото да спомена, че децата са доста културни на този етап, задават ни въпроси за България, никой с никой не се бие и никой на никой не крещи, не им се правят забележки за нищо и са оставени в ощи линии сами да се отглеждат. Отиваме на езерото, паркираме колите и се спускаме по малък наклон през гората за да стигнем до брега.  Правим жабки с камъни във водата и се снимаме с децата, след това продължаваме с малка разходка в близкия парк. Това в общи линии изчерпва културната програма и забележителностите на района.  Вече мислим за вечеря, Хедър казва, че има хамбургери в къщи и можем да си ги изпечем на барбекю, съществува обаче малък проблем, няма алкохол. В миг се изстрелваме към близкия магазин, важно е да кажа, че в хипермаркетите се продава само  вино и бира, както и в бензиностанциите, ако човек иска да си купи твърд алкохол трябва да отиде в специализиран магазин, който обикновено е отворен до не по-късно от 21:00 часа, и от вън изглежда като секс шоп, с тъмни задължително не прозрачни стъкла. Чустваме се като престъпници за това, че искаме да си купим уиски, но трябва да се пие, няма как да оцелеем инъче в тази среда. Купуваме литрова бутилка с марката Джон Дийгъл, преди 3 години като обикаляхме южните щати с Ники и Диди, случайно попаднахме на това уиски и още се носят легенди за него. Купуваме и няколко броя енергийни напитки и тръгваме обратно към Батийст. Когато паркираме пред къщата, започва вече леко да се смръчава. Марк пали барбекюто в задния двор, Мартин и Боби си сипват по едно питие на верандата, децата се разпиляват във всички посоки, а аз, Хедър и Боян отиваме да се поразходим из околността. Навън е много приятно, прохладно, раздвижване преди поредното плюскане ще ми дойде много добре.  Минаваме през една поляна и навлизаме в малка горичка, няколко кучета тичат жизнерадостно с нас, стигаме до малко поточе, и Хедър ни казва че когато валят дъждове поточето се превръща в буйна река, която наводнява голяма част от имота им. Разходката продължава през поляната пред къщата, а там по това време са се разположили кравите, тук е мястото да кажа, че изпитвам панически страх от всички животни с размер по-голям от този на куче. Вече е тъмно, не ми стига, че трябва да внимавам да не стъпя в някое лайно, ами и от големите черни крави с рога трябва да се пазя. Хедър ни предупреждава да не закачаме кравата от ляво, и другата с петното на ухото, че имали малки и били агресивни, щели да ни подгонят. Е само това ми трябваше ебаси, малко ли е, че сърцето ми се е качило  в гърлото, ами сега трябва да правя планове на къде да бягам като ме подгони разярената крава майка. Хващам Боян за ръката и го стискам силно, не ми пука изобщо колко го боли, опитвам се да не поглеждам никоя крава в очите,  знам ли я как ще реагира, забързвам ход и почти буквално влача Боян през поляната, не мисля изобщо за лайната, и да настъпя някое ще го преживея. Кравите приличат на чудовища в тази тъмница, зад гърба ми се чува едно зловещо “МУУУУУУУУ”, не поглеждам назад, мисля само как по-бързо да се добера до вернадата без да се напикая от страх.  Пред вратата на къщата сме, спасена съм, оцелях. Наоколо се разнася приятна миризма от барбекюто, възможно ли е пак да съм гладана, разбира се че е възможно това е Америка, страната на неограничените възможности и бездънните стомаси.  Хедър подрежда нещо като шведска маса на кухненския плот, питки, кюфтета, листа от маруля, домати, лук, кашкавал, страшни хамбургери си спретнахме. Изяждаме по два. Малко ме е срам от количеството което изядох, но търпя и се успокоявам, че не съм само аз. След вечеря, си наливаме по едно уиски и сядаме на верандата. Искам да кажа няколко думи за семейството на Хедър. Както вече споменах,тя има 4 деца от предишния си брак, Шон който е на 16, Самюел на 12, Ейдън 8 и Брук 4, нормални деца. Шон има проблеми по рождение и се развива малко по-бавно от нормалното, но инъче е изключително умно дете, сразява ни с познанията са за света. Самюел е буен, абсолютно копие на баща си. Шон, е леко шишкав, но много сладък, спомням си, че първия път като го видях беше на 2 години и тежеше 22 кг., колкото моята Мартина тежеше на 7. Сега се е издължил и вече не прилича на човечето от Мишелeн, но все още си е леко закръглен. Стигаме до Трент, той е на 13 и е син на Марк от предишния му брак, всъщост Марк има и две големи дъщери но по неясни за мен причини не си говори с тях. По-късно ще кажа няколко думи за драмата на Хедър, Марк и техните бивши, притеснявам се да не се отплесна, че там си е цял роман.  Трент има вид на пълен психар, трудно е човек да си помисли, че едно дете на 13 може да изглежда така, оказва се че може. Погледа му е леко отнесен, бретона му влиза небрежо в очите, а веждите му са заострени на върха. Като те погледне, подсъзнателно започваш да се страхуваш за живота си. Разговорите с Трент се въртрят неизбежно около самоделни бойни оръжия и това с коя пушка как се стреля. Силно съм притеснена, когато Мартин ми казва, че току що са говорили за това какви ножове може да си купи човек ако дойде в България и дали същите могат да се пренесат нелегално през граница. Казвам на Хедър, че съвсем приятелски я съветвам да си заключват спалнята отвътре като си лягат. Не че нещо, ама току виж ги заклал с някой ръчно изработен нож докъто спят. Започваме много да внимаваме какво говорим, да не вземем да не се харесаме на някой. Боян, спасява всички като измисля куп безумни игри с които да занимава децата, смеем се много, аз гледам да пия на екс поредната чаша уиски, важното е че Трент ни харесва и ние се превръщаме в готините българи (както се изказа “Bulgarians are cool). Време е за лягане, очите ни се затварят, и не е от Джон Дийгъла. Настаняват ни в двете спални на втория етаж. Боби и Боян в едната, аз и Мартин в другата. Това са стаите на момчетата. Първото нещо което виждам, като прекрачвам прага е самоделно направена брадва, острието е прикрепено с няколко пласта скоч към ръчно издялана дръжка. Решавам, че е разумно ако я скрия някъде и бързо я пъхам в дрешника. Лягаме си, главата ми бучи от преумора, утре тръгваме към Вегас.