петък, 20 април 2012 г.

Road Trip USA 2011 - ден 6

Ден 6 - 10 Октомври 2011 - Флагстаф - Лас Вегас
Тази сутрин се събудих рано, вълнувам се от предстоящата ми среща с града на греха - Лас Вегас. Въпреки, че съм била над 7 пъти в Америка никога не съм стигала толкова далеч на запад, обикаляла съм предимно източното крайбрежие и южните щати. Освен това, във Вегас ме очакват 3 дена в истински хотел, с огромна баня и обслужване по стаите, което си е мега лукс на фона на това което преживяхме през последните 5 дена. Не съм лигла нито претенциозна, но честно да си призная ми се иска малко да се поглезя и да спя в меко легло с пухена възглавница. Предполагам и другите се вълнуват, защото всички са станали рано и се готвят за поредната обилна закуска. Напускаме мотела по бързата процедура и се отправяме към добре познатата ни магистрала 40. Между другото в САЩ има близо 300 000 км. магистрали, става ми смешно като си помисля колко сме велики ние с нашата автомагистрала Люлин с дължина цели 19 км., разбира се Америка е къде къде по голяма от България, но все пак кога ли ще ги стигнем американците. И така обратно към нас четиримата, спираме да хапмнем в Макдоналдс, колко тревиално, но пък имат страхотни закуски, едни топли питки с яйце  и кашкавал, много са вкусни, чак лигите ми потекоха. Пием и по една оцветена вода с лек аромат на кафе и хващаме пътя. Денят е пред нас, врмето е топло и приятно, колата е заредена с всичко необходимо, Лас Вегас идваме. Пейзажа не се променил особено, тук там се виждат средно високи хълмчета, няма и следа от известната пустиня на Невада. Всъщност като се замился, пустиня така и не видях, просто нямаше кога да стигнем и до там, а предполагам че е вълнуващо, представям си койоти, и оглозгани кокали на стари комарджии. Май много време съм си изгубила да гледам “ От местопрестъплението”.   Не след дълго навлизаме в щата Невада, всъщност ако я нямаше табелката “Добре дошли в Невада” трудно щях да разбера. Пътя, като че ли става все по-прав, спираме на няколко места за цигара и тоалетна, и вече сме в покрайнините на Вегас. Движението е натоварено, виждат се коли с всякакви регистрации, до където ти стигне погледа къщи, големи малки, всякакви. Предградията са по-големи от самия град. Решаваме да направим малко отклонение и да посетим небезизвестния язовир Хувър. До там се стига по сравнително тесен криволичещ път, който е почти задръстен и в двете посоки от туристи, прелитат хеликоптери (хората ги наемат за да гледат стената на язовира от въздуха), от двете страни само червени отвестни скали, въпреки че е голо е доста красиво. Стигаме до великата язовирна стена, има достатъчно парко места за всички което си е цяло чудо, хората минават ту от едната ту от другата страна на пътя, има служители които регулират движението, не се чуства хаос. Четох статистика, колко хора се били самоубили като скачали от язовирната стена, явно не случайно са им я построили близо до Лас Вегас, и пустиня си имат къде да заравят труповете, идеално проектиран град бих казала. На паркинга любезен служител в светлоотразителна унифрма ни събира 7 щ.д. такса за колата, още от тука ни почнаха, пак добре че нямаше ротативки, че тогава незнам до къде щяхме да я докараме. Инъче язовира не е нищо особено, стената е много висока наистина, но водата е под нормалното си ниво, сушата яко ги е ударила, правим си няколко снимки и потегляме към Вегас. Много ни се искаше да влезнем в града през пардания вход, за да се снимаме с емблематичната табелка “Welcome to fabulous Las Vegas” , но уви не успяхме, нали сме много добре с ориентацията, влезнахме от съвсем различно място, и в крайна сметка така и не намерихме къде е прословутата табелка. Много ми е трудно да опиша самия град, хотели и кич от всички страни. Талпи от народ по улиците, има стари и класически сгради, има и свръх модерни стъклени кули, хора от всички възрасти, богаташи с лимузини и просяци, каквото ти душа иска. Това не е Америка, определено, това е един изкуствен свят, който американците са си построили за  да избягат от реалността. Не е случайна приказката “каквото се случи във Вегас си остава във Вегас”, тук всички са сложили маските и са станали други хора, разкрепостени и изкуствени, харесва ми, но не бих останал да живея тук. Мисля, че това е едно от местата които всеки трябва да посети преди да си отиде от този свят, аз лично смятам да се върна тук след време обезатлно. Лесно намираме хотела, спираме отпред и оставяме пиколото да разтовари багажа, горкото момче като отворихме багажника го заринаха едни торбички от Уолмарт, едни опаковки от чипсове, едни стекове с минерална вода, наше чудо та ничие. Успокоявам се с факта, че най-вероятно това момче е виждало и по страшни неща в багажници на коли.  Интересното е че тук няма паркинг на който сам да можеш да паркираш колата си, а даваш ключовете на пиколата които ти я карат някъде и после като си я поискаш ти връщат. Удобно е, но ти излиза малко солено, при положение , че всяко влизане и излизане на колата ти струва 2-3 долара бакшиш. Чудя се колко ли коли на ден паркират тези момчета и какви пари си докарват, май съм си сбъркала професията. По-късно разбрахме, че това е практика за всички хотели тук. Влизаме в хотела, казва се Вдара (Vdara) и е най-новия луксозен хотел във Вегас, състои се изцяло от апартаменти. Представлява 57 етажна стъклена сграда, и е отворил врати на 1.12.2009 г., вероятно единствения хотел във Вегас без казино на територията си. Всъщност това е една от причините поради които избрахме именно него, ние с Мартин сме малко податливи към хазартни игри, да не кажа много податливи, и нямаше да е добре да си лягаме и ставаме с ротативките, не че не играхме, но ще стигна и до там. На рецепция има опашка от хора чакащи да се настанят, подреждаме се и ние. Пропуснах да спомена, че очакваме към нас да се присъедният двама приятели на Боян, Джон и Джим. Звучи малко като Том и Джери :). И двамата са много готини и забавни типове, но определено имат проблем съсидването на време за срещи. И така, аз съм във Вегас, в луксозен хотел и в компанията на четирима мъже, кой е като мене.  Единствения проблем идва от там, че ще ми се наложи и работа да върша, да не забравяме за какво сме дошли все пак.  Боян, издирва Джон и Джим, защото ще спи в техния апартамент, те вече от 30 минути ей сега идват, и това малко го е изнервило, но той е толкова ведър и позитивен човек, че трудно може да покаже че е ядосан на някого. Боби  е голям късметлия защото ще се шири сам в голям апартамент. Ние с Мартин се настаняваме в апартамент на 21вия  етаж. Мебелите са много стилни, в тъмно кафяви тонове, всичко е модерно и съвсем изчистено, няма нищо излишно и кичозно, хем лукзосно хем семпло. Апартамента се състои от хол с кухненски бокс, трапезарна маса за 6 души, огромна спалня,още по огромна баня към нея и тоалетна за гости. Средното българско семейство живее в по-малки жилища.  И в хола и в спалнята има 42 инчови плазмени телевизори, прозорците  са големи и покрити с тъмни щори, които се свалят и вдигат автоматично с копче на стената.  Глетката е неописуема, красивите фонтани пред хотел Беладжио и останалата част от града до където ти стига погледа. Банята е точно такава каквато искам един ден да имам в собствения си дом, двойни плъзгащи врати от спалнята, огромна душ кабина вградена в отделна ниша, тоалетна изолирана със стъклена врата, модернистична бяла вана с поставка за чаши и двойна мивка с красиво голямо огледало. Мога да прекарам чял ден тук наистина. Леглото в спалнята е почти два пъти по-голямо от това на кеото спим в къщи, с пухени зависки и възглавници. Това е мойто място, тук се чуствам човек, велико е. Сядаме да починем за няколко минути, и да се обадим по скайпа в къщи. Краката ми са се подули от жегата и продължителното седене в колата, но не ми пука, аз съм във Вегас, от кога го чакам този момент. Няма време за губене, излизаме за кратка разходка с цел опознаване на района. Навън е 35 градуса, но жегата не е порблем, защото ако искаш може изобщо да не излизаш на открито. Почти всички хотели, казина и заведения са свързани с подземни или надземни топли връзки, тръгваш от Вдара, и изведнъж се озоваваш в Ария, от там в Беладжио, от там в Сизър Палас, ако интериорите им бяха еднакви, нямаше да има как човек да разбере къде се намира. Ротативки, маси за блек джак, рулетки, хора, алкохол, чипове, много лукс и много кич на където и да се обърнеш. Всичко е така добре преценено, спането ти  е евтино, но е ясно, че няма как да не похарчиш една торба с пари за най-разнообразни забавления. Две неща които ме шокират буквално, в казината и в повечето барове се пуши, и можеш да се разхождаш по улиците с чаша алкохол в ръка. В останалите части на САЩ ако искаш да си купиш биричка и да си я изпиеш в парка например, трябва обезателно да я държиш в непрозрачна хартиена торбичка или да си я пресипеш в шишенче от безалкохолно. Винаги съм се чудила, защо тук хората парадират, че са свободни, като почти всичко им е забранено. Не можеш да пиеш, не можеш да пушиш, не можеш да се изпикаеш отстрани на пътя, не можеш да удариш шамар на детето си на публично място, не можеш да свириш с клаксон в големите градове, от всякъде те дебнат забранителни табелки за щяло и нещяло, и това ми било свободна страна. Но това е Лас Вегас, тук правилата не важат за нищо и за никой. Само да ги видите американците, като отвързани са, за тях това място е като някакъв мираж в пустинята, сън с неочакван край. Тук наистина всичко е възможно. Правим си среща с останлите във фоаето на хотела, излишно е да споменавам, кой закъснява и кой не, ще ходим за по питие в някъкъв бар в съседния хотел и после на вечеря в популярен ресторант. Съседния хотел се казва Ария и заедно с нашия хотел и Мандарин Ориентал е част от голям проект “Сити Център” за милиарди долари, цифрата ми беше доста голяма за да я запомня. Също като Вдара, представлява модерна стъклена сграда, разликата е че тук и казино си имат. Барчето в което сядаме не е нищо особено, вътре има няколко големи телевизора на които хората гледат американски футбол, стила е минималистичен и изчистен като всичко останало. Поръчваме си питиета и сядаме да им се насладим. Пред вратата на бара започва казиното, ръцете ме сърбят да се пробвам на някоя ротативка, но за сега се въздържам. С Мартин предвидливо сме оставили по голямата част от парите и кредитните карти в хотела. Боби от известно време чете как се печели в казино, на кои ротативки трябва да седнеш, как трябва да натискаш копчетата, полезни съвети от някой без работа предполагам, които е прекарал голяма част от живота си играейки хазарт. Разказваше на всички какво е прочел, дори коряхме планове какво ще правим като спечелим някой и друг милион. Последното не се случи естествено, но пък човек не трябва да спира да мечтае нали така.  А колкото до Боби, той така и не се престраши да изиграе повече от 20 долара, евала за което. Вече е към 9 часа, и трябва да тръгваме към ресторанта, за който нямахме резервации, и шанса да ни настанят без да чакаме поне час е минимален.  Взимаме си чашите с питиетата и тръгваме към улицата. Още нещо много впечетляващо, тук като седниш да пиеш в някой бар, можеш да си тръгнеш по всяко време и да си вземеш чашата със себе си. Затова на всякъде по улиците има оставени празни използвани чаши, колко ли пари харчат за посуда тия хора не ми се мисли.  Улицата е пълна с хора, предимно младежи, и предимно пияни, голям хит е да си празнуваш 21вия рожден ден (легалната възраст на която можеш да пиеш алкохол) във Вегас. И какво правят, идват тук, влизат в бара и чакат да стане полунощ за да навършат 21 и да почнат да пият, или по-точно да се наливат, забавно нали. Вървим за съвсем кратко навън, после през някакъв шопинг център, през 1-2 казина и стигаме до ресторанта в който ще вечеряме, казва се Би Еф Чънкс и сервира китайска храна, но интериора и обстановката са светлинни години напред от стндартните китайски ресторанти. Изчакването за маса е към 30 минути, нo ние очаквахме повече, а и пред ресторанта има огромно казино, ще убием времето без порблеми.  Разпръсваме с в казиното за секунди, Мартин изобщо не го видях на къде отпраши. Порбвам си късмета на няколко машинки, освен че си вдигнах адреналина друго не постигнах, но съм доволна като за начало. Не усетих как мина времето и масата ни стана готова за вечеря. Храната тук определено си заслужаваше. Ядохме нещо много вкусно, ситно нарязано пилешко месо на тиган, с подправки сервирано с хрупкави оризови спагети, и преди да го хапнеш го завиваш в листа от салата айзберг. Страхотно. След вечеря отново в казиното, умните хора се прибраха се наспят, а ние с Мартин откарахме до 2 часа посред нощ, добрата новина е че той спечели някакви пари на масата за блек джак. Не бързам да се радвам, ясно е, че утре ще ги загуби. Лягаме си, направо разбити, а аз утре ще ставам рано да ходя на изложение. Кофти работа, но ще го преживея, във Вегас съм все пак.          

сряда, 11 април 2012 г.

Road Trip USA 2011 - Ден 5

Ден 5 - 09 Октомври 2011
За пръв път от 4 дена насам се наспивам като хората, Биг Тексан явно ми понася добре. Взимам душ, щастлива съм че не ми се налага да чистя банята. Навън е много приятно, слънчево и топло но не горещо, бързаме да напуснем мотела и да потърсим място за закуска. Сядаме в приятна закусвалня, малко встрани от главния път, хапваме яйца, препечени филийки и бекон, подкрепени от голяма доза кафе. Няколко думи за кафето в Америка, въпреки че кафе е доста силна дума за това което всъщност представлява. Тук никой не пие еспресо, освен в големите градове, като Ню Йорк, където хората са възприели повечко от европейските навици. В провинцията се пие единствено и само филтърно кафе, или по-точно казано оцветена в кафяво вода с лек аромат на кафе. Самото кафе се продава в пакети, смляно, и явно разредено с някаква добавка, защото определено няма мириз на какъвто сме свикнали.  Повечето американци пият кафе без кофеин, кола без захар и бира без алкохол. В тази връзка, ако някога ви се случи да попаднете в средностатистически американски ресторант, заслушайте се какво поръчват хората “Двоен чийзбургер с повече майонеза, големи пържени картофи, голям шоколадов шейк, парче ябълков пай и диетична кола моля” . Какъв по дяволите е смисъла на диетичната кола? Ей това никога не съм го разбирала, честно, имаше момент в който си мислех, че може би хората са диабетици, но тогава каква е ролята на щоколадовия шейк и големите пържени картофи.  Незнам, ако някой има логично обяснение, моля да ми се обади. Да се върнем на нас четиримата, които пием кафето с повече кофеин ако може. Време е да тръгваме, нямаме конкретен план за деня, ще караме колкото можем, и където ни свари умората ще търсим мотел, идеята е да стигнем поне до  Аризона, от където ще ни останат само няколко часа до Лас Вегас. Потегляме по магистрала 40  към границата на Тексас и Ню Мекскико. Пътят отново е равен и не много натоварен, спираме на всеки 2-3 часа за цигара, тоалетна и поредната доза вафлички и чипс, през останалото време се забавляваме в колата, по-точно говорим си глупости и се смеем на нещата от живота. Навлизаме в Ню Мексико, винаги съм искала да посетя този щат, очаквам пустиня, червени камъни и кактуси на всеки километър, оказа се че това го има в южната част на  Аризона, която така и не посетихме. Тук е по-скоро леко хълмисто, и незнам защо е Ню Мексико, като нито прилича на Мексико нито има мексиканци, предполагам това е поредното американско недоразумение в стремежа им да подражават на някой. Аз разбирам, че нацията им е изградена от емигранти, ама надали  в Париж, Тексас някога е имало французи, или във Флоренция, Южна Каролина италиянци.  Ако започна обаче да говоря за това, ще вземе да стане като историята с кокошката и яйцето,  а целта ми не е да философствам. Към обяд пристигаме в Албакърки, Ню Мексико, незнам дали това е най-големия град тук, но оределено движението става доста интензивно и пътя преминава в 5 лентов на 3 нива, мостове от горе, от долу, детелини,  кръстовища, пълна лудница.  В хаоса, забелязвам табелка Котънлуд Мол, и както казах, човек е човек когато пазарува, а и вече си е време за обяд, затова отбиваме и се насочваме натам. Мола (обичам я тази хубава българска думичка), е сравнително голям,паркинга е открит и голям (както и на повечето подобни места в САЩ), много е важно да запомниш в коя част си си паркирал колата, защото в противен случей рискуваш да обикаляш безцелно огромния паркинг с часове когато си тръгнеш.  Паркираме, оглеждаме се добре за да не ни се случи горното, и влизаме с бодра крачка в мола. Хапваме на бързо, предполагам поредния хамбургер (вече не помня какво точно е било) и си оговаряме среща след два часа на същото място. Когато ходя по магазините обичам да съм сама, първо мога да си блея на спокойствие колкото си искам без някой да ми нервничи на главата, и второ мога да си пробвам колкото си искам дрехи без да си мисля, че някой ме чака пред съблекалнята и трябва да побързам. А в щатите пазаруването е такова удоволствие, че не ми се иска да го споделям и проявавам егоистичната си страна.  Дори с Мартин се разделяме, той си ходи по неговите магазини, аз по мойте, от време на време се срещаме по коридорите, и се хвалим кой какво си е купил, но никога не правим равносметка кой колко е похарчил, че тогава става страшно. Влизам от магазин в магазин, всички са любезни, никой не те гледа на кръв, че си им създал работа, никой не те следва по петите от вратата, все едно си влезнал да крадеш, никой не ти досажда с постоянни въпроси и опити да ти помага, чувстваш се като човек свободен да си избира каквото му душа иска и същевременно ако имаш нужда от помощ знаеш към кой да се обърнеш. Нещо много съществено, никоя от продавачките не си говори по телефона с някой към който се обръща с “мило”, никой не се смее истерично, и най-вече никой не те гледа критично от главата до петите и след като излезнеш знаеш, че те обсъжда с колежките колко си дебела или кой размер сутиен носиш. Дори да влезнеш в магазин който очевидно не е по джоба ти, никой не те пита злобно “мога ли да ви помогна.?” Супер е, на всичкото отгоре цените са ниси и намаленията са намаления, как да не обичаш да пазаруваш тук. Купувам си панталон, 1-2 пуловера, и малко парцалки за децата, Мартин си е купил поредната шапка и 20тия чифт дънки, доволни сме. Срещаме се с Боян и Боби на ореченото място, и трескаво си надничаме по пликовете. Боян не си е купил нищо, той гледа да не се товари с багаж, че ние като си тръгнем той ще остава да обикаля още поне месец два преи да се прибере в България. Решаваме, че не трябва да се мотаем повече, и да тръгваме, защото е желателно да изминем още поне 500 км. Колата я намираме лесно на паркинга, паметта не ни е изневерила, това е добре. Не губим време и се отправяме към магистрала 40.  Хвърлям едно око на картата която купихме от музея на Route 66, в щата Аризона, като най-интересно място се откроява град на име Флагстаф, съгласувам с останалите, единодушни сме че ще караме до там, точно 518 км. от където сме в момента. Сега се сещам, че пропуснах да разкажа за обяда вчера. В южните щати има една емблематична верига ресторанти за бързо хранене Соник (Sonic), предствалява открито заведение, в което спираш с колата до една колонка, поръчваш и ти носят всичко в колата. Нещо като драйв тру в Макдоналдс например, но с тази разлика, че не си взимаш хранта за вкъщи а си я ядеш в колата на място. Има страхотен успех, защото  американците  определено живеят  в колите си. Колата на средностатистическия американец прилича на стаята на децата ми, вътре цари пълен хаос и можеш да намериш всичко, от опаковки от храна, през кутиики от безалкохолно, до бельо и тоалетни принадлежности. Имат драйв тру ресторанти, драйв тру кина, драйв тру аптеки, дори драйв тру банки. Последните са много яки, спираш с колата до една колонка пред съответната банка, слагаш  пари и документи в една туба, запечатваш я, и я слагаш в една тръба която изстрелва тубата до сграда на около 200 метра разстояние, където служител ти обработва документите и ти връща тубата с разписките за клиента. Нямам думи, ако човек иска, може изобщо да не излиза от колата си.     Времето минава бързо, когато си в добра компания няма как да скучаеш, редуваме се и с карането, така че никой да не се преуморява, и според мен можем да откараме направо до Вегас.  Навлизаме в Аризона, ако нямаше табелки вероятно нямаше да разберем по нищо, че сме  в друг щат. Отново, не виждам очакваните от мен кактуси и червени камъни, до където ти стига погледа, само път. Интерсното е, че рядко минаваме през населени места, има само отбивки с бензиностанции и заведения за бързо хранене. Нещо което съм срещала из цяла Америка и намирам за доста полезно, тъй наречените  “rest stops”  (спирки за почивка). Това са одбивки от пътя,с големи паркинги, тоалетни, машини за безлакохолни,  и просторни парко пространства с пейки и места за барбекю (още една любима моя българска думичка). Като се замисля как по-ясно да ги опиша, се сещам, че във всеки филм на ужасите става по едно убийство на такова място. Жена паркира на безлюден паркинг встрани от главния път, затичва се към тоалетната, влиза, затваря вратата и чува бавните стъпки на убиеца, покатерва се на тоалетната чиния за да не я види под вратата, после се чуват писъци и пръски кръв обливат камерата......Това е с две думи средностатистическия “рест стоп”, полезно местенце за почивка, но бих се замислила преди да го посетя по тъмно.  Пътуваме вече около 4 часа след мола в Албакърки, спираме на бензиностанция, да ползваме тоалетна, вътре и персонала и клиентите са предимно индианци, основна част от населението на северна Аризона. Изненадата е огромна, когато на един от рафтовете виждаме нагледно подредени бутилки с твърд алкохол. Мъжете бързат да изберат бутилка за вечерта, да не се прецакаме като в Амарило. Аз купувам 2 пакета с понички и излизам да ги чакам отпред. Мартин излиза видимо доволен, че е купил поредното американско уиски с неизвестна марка, и вади бутилката  за да ми се похвали. На етикета пише “Southern Comfort”, и това не е уиски, а е гаден ликьор създаден от някакъв барман в Луизиана през 19 век. Не че съм голям разбирач на алкохоли, но от времето което съм прекарала по американските барове през четерите лета на студентски бригади, съм понаучила някои неща. Казвам на Мартин, че това не е уиски и, че мощно се е прецакал,и той решава да го замени за нещо по автентично.   Продавачката обаче ни казва, че закупен алкохол не се заменя и ни показва табелката която информира клиентите за това правило. Опитваме се да направим лек скандал, в Америка обикновено номера минава и клиента винаги е прав наистина, но не и по индианските закони. Отказват ни любезно, и решаваме, че ще е най-добре ако просто си купим и една бутилка Джак Даниелс, това поне със сигурност става за пиене. Местните индианци отнасят няколко псувни на чист български, след което се качваме на колата и потегляме. Навън вече се стъмва и би трябвало да наближаваме града  в който сме планирали да пренощуваме.  Флагстаф, Аризона е сравнително малко градче, разбира се сравнено с Мина си е направо космопоитен град. Навигацията ни помага да намерим местната забележиелност, мотел строен през 60те години, една от емблематичните атракции на Route 66. Предполагам, че преди 30 години мястото е било много актуално, но сега е просто един странен крайпътен мотел, в който не бих отседнала дори да беше последното място за спане на планетата. Част от стаите са във формата на индиански палатки, но от бетон, с малки прозорчета и черги по земята.  Палатките/стаи са наредени в кръг около малък паркинг, така че можеш да се спреш колата буквално пред вратата, отзад има и двуетажна сграда с още стаи, рецепцията се намира в трета сграда близо до исхода на паркинга. За миг се замисляме, дали пък няма да е забавно да прекараме ноща в бетонна индианска палатка, но решаваме, че чак толкова не ни се екериментира и избираме друг местен мотел, за 65 долара на стая, който изглежда стандартно и скучно, но стаите са чисти, имат съвсем прилична баня, идеално местенце за 1 нощ.  Настаняваме се, и тръгваме да търсим място за вечеря.  На няколко километра от мотела, спираме пред ресторант от веригата Денис (Denny’s), в САЩ са доста разпорстранени, има ги почти във всяки град или село, предлагат разнообразна храна, менюто им наподобява на това в родното Хепи. Любезно мургаво момиче ни настанява на голяма кръгла маса, до прозореца. Гладни сме, и отново поръчваме полвината меню, естествено на никой не му прави впечетление. За първи път от както сме на път, мога да се оплача от обслужването, явно в индианските щати нещата стоят по различен начин. Сервитьорката е крайно отнесена, забравя полвината ни поръча, въпреки че прилежно си записваше всичко. На Боян му донасят чаша с червило по ръба, голям смях падна когато той извика момичето и съвсем хладнокръвно и каза “Имам червило по ръба на чашата, харесва ми!”. Предполагам, след 2 дни в изолация, 2 дни на път и всичко което преживяхме до тук,  умряла катерица да имаше на масата, нямаше много да драматизираме. Ако не друго поне се посмяхме от сърце, а и хапнахме съвсем порядъчно, както си му е реда. Връщаме се обратно в мотела, и решаваме да пийнем по едно питие в стаята на Боян и Боби преди лягане. Умората си каза думата и Джак Дениелса ни се опъва, аз не успях и едно питие да изпия и заспах в полу легнало положение, опряна на таблата на едното легло. Мартин ме събуди по някое време да си ходим в стаята да спим, утре ще се къпем в лукс, в най-новия и модерен хотел на Вегас. Нямам търпение.     

четвъртък, 5 април 2012 г.

Road Trip USA - ден 4


Ден 4 - 08 Октомври 2011 - Батийст - Амарило
По навик денят ми винаги започва с горещ душ, така по-лесно си отварям очите, кадето и да съм гледам да не изневерявам на навиците си.  Другите още спят, слизам на пръсти по стълбите да не събудя някой, прескачам момчетата които спят на пода в хола, и влизам уверено в банята. Бях ходила вече няколко пъти до тоалетна в тази баня, но никога не бях поглеждала във ваната зад завесата. Трудно ми е да опиша какво намерих там, децата бяха пъхали всевъзможни части от играчки в канала, ваната със сигурност някога е била бяла, но сега е по-скоро в кафяво-сивата гама, по плочките на стените можеш да рисуваш с пръст, брутално е.  Започвам трескаво да ровя в шкафа до мивката, с надеждата на намеря нещо с което да почистя мръсотията, поне малко колкото да стъпя с двата крака и да се изкъпя на две на три. Намирам един прахообразен препарат и го изсипвам целия във ваната, изваждам голяма част от предметите които успявам да напипам в канала и започвам да търкам с една гъба която се мъдри на рафт под огледалото. Мисля си, че пак доста издържах преди да се хвана да чистя. Държа да е ясно на всички, че много обичам Хедър, и разбирам, че с 5 деца в къщата е трудно да потдържаш какъвто и да е ред, но все пак, поне малко хигиена нямаше да е излишна. Ако се впрегнат цялото семейство за час-два ще излъскат всичко. От друга страна, това мойто с чистотата и реда е малко болестно състояние, но се старая да работя над проблема. Отнема ми 20тина минути, но успявам да изчистя ваната до ниво на което мога да влезна вътре без да ме е гнус. Изкъпвам се, измивам зъбите, обличам се и вече съм готова да посрещна деня.  Другите един по един са се излюпили от креватите, Мартин не посмява да си вземе душ, снощи имал неблагоразумието да погледне зад завесата, опитвам се да го убедя че съм изчистила до колкото е възможно, но той предпочита да не рискува. Боян и Боби се присъединяват към него, ще чакат докато стигнем в мотела довечера. Зряло решение бих казала, но малко късно го осъзнах. Пием кафе на верандата, Боян разказва, за ужаса който е изживял когато Трент го събудил със саморъчно издялан нож в ръката, детето искало само да му се похвали какво е направило, станал му любимец след снощните игри. Обсъждаме вариянти за закуска, а Марк ни предлага да постреляме по пластмасови шишета. Защо не, винаги съм искала да пробвам стрелба с пушка. Изваждат цял арсенал от оръжия, не мога да ги изредя по вид защото не разбирам, само ще кажа че едната пушка беше от тези помпите, дето могат да ти откъснат рамото с отката си.  Ейдън като най-малък подрежда шразни палстмасови шишета по оградата зад къщата, подреждаме се на опашка и започваме да ги целим. Първи е Марк, показва ни как се държи пушката, след него се пробвам аз, кипя от ентусиязъм, харесва ми, забавно е, но не се престрашавам да опитам с помпата. Мартин, Боби и Боян се пробват с всички оръжия наред. Идва ред на Трент, който стреля с помпата все едно е воден пистолет, презарежда и стреля, презарежда и стреля, патроните свършват, той пак презарежда и пак стреля, на празно, психарска работа.  Когато падат всички шишета, пращат Шон да ги вдигне отново, в това време Трент продължава да си стреля с една от другите пушки, ужасявам се да не го улучи по невнимание, но изглежда само на мен ми прави впечетление. Събираме куфарите и тръгваме към Броукен Боул да закусваме в местен мексикански ресторант. Хапваме си порядъчно, както си му е реда, и е време за бърза спирка в Уолмарт, Хедър иска да купи подаръци на моите дечица Марти и Ема (липсват ми). Този път сме бързи, взимаме по една тениска на местния футболен отбор и излизаме на паркинга да кажем довиждане на семейство Хардъуей. Прегръщаме се, обещаваме си, че пак ще се видим през следващите 3 -4 години, инъче ще държим връзка чрез фейсбук. Малко се натъжавам, но бързо се сещам, че тръгваме към Лас Вегас и ни очакват 2 вълнуващи дни по необятните пътища на Америка. Марк ни дава инструкции как да стигнем до магистрала 40, естествено в последствие се загубихме, но навигацята си свърши работата и скоро поехме в правилната посока към Амарило, Тексас. Плана беше, че нямахме план, просто караме напред и където ни свари умората, наемаме стаи в крайпътен мотел и лягаме да спим. Единственото сигурно нещо е, че до вечерта на 10 октомври трябва живи умрели да се добрем до Вегас, на 11ти почва изложението което с Боби целяхме да посетим. Аз съм с идеята, поне част от пътя да изминем по небезизвестния Route 66 и още на първата табелка отбиваме и поемаме по него. Незнам какво толкова го хвалят, път като всички останали, но то на тах Американците с техните смешни 230 години история, какво друго им остава. Между другото пътя е изключително популарен сред мотористите, които поне веднъж в живота си гледат да го изминат целия, от Чикаго до Лос Анжелис. Звучи доста интригуващо, като изключим факта, че в Америка за да си позволиш подобно пътуване, за толкова дълго време, трябва да си или пенсиониран или безработен но с пари. Правим първа спирка в някакъв музей на Route 66, целта е да купим някоя и друга карта или пътеводител с къде какво може да се види. На входа на музея се запознаваме с двама рокери, които са тръгнали преди няколко дена от Чикаго, дават ни ценни съвети от къде да минем и ни казват обезателно да прекараме ноща в Биг Тексан мотел, в Амарило, Тексас.  Купувам един пътеводител с отделни карти на Route 66 за всеки щат, и тръгваме. Мартин кара, Боян е навигатор, аз и Боби ще гледаме филми на задната седалка. Запасили сме се с безалкохолни, вода, чипсове, соленки, кексчета и шоколадчета, гладни и жадни няма да останем, това е сигурно. Пътят е равен и без почти никакви завои, пейзажа  е леко горист и тук таме се виждат малки хълмчета. Правим разбор на изминалите 2 дни, смеем се на историите с Трент и куклата в в къщата на Джойс. Благодарна съм за това което ми се случва, и че имам възможност да изживея всичко това.  С Боби гледаме филма Hall Pass (преведен за нуждите на родното кино, като Ергени за седмица), на мен ми е за 3ти път, и пак се заливам от смях на сцената с лайната по стената в банята, ако някой не го е гледал, проепоръчвам го горещо, няма по-смешен филм. Спираме на една бензиностанция за  цигара и тоалетна, в тази последователност. Опитвам се да се обадя в къщи и да чуя децата. Тук му е мястото да разкажа за проблемите с телефоните в Арканзас и Оклахома. Роуминга на Мтел не работи, обхват няма, или поне няма в района на Мина, Батийст, Броукен Боу и околия. Два дена без телфон са хем приятни, хем успяват да ме хвърлят в паника, че ако нещо се случи с децата не могат да се свържат с нас. На всичкото отгоре Хедър има проблеми с интернета и той също не работи. За свое собствено успокоение, решавам, че трябва да купя предплатена карта с която да се обадя от някой уличен телефон, да ама улични телефони няма, нито пред Уолмарт, нито на безнзиностанцията, нито пред ресторантите които посетихме. Мартин е спокоен и се опитва да ми обясни, че няма какво толкова да се случи, и мога да изчакам още 1 ден. Аз обаче, нали съм рогато предлагам да купим мобилен телефон от някой местен оператор с предплатени минути, който ще можем да позлваме по време на цялото пътуване. В крайна сметка се сдобиваме с един Самсунг с план на AT&T за 19.99 щ.д. закупен от Уолмарт, който по една или друга причина не успяхме да активираме до пристигането си в Лас Вегас, когато вече не ни беше нужен. Та, след 2 дена в абсолютно информационно затъмнение, прекарваме близо час на една бензиностанция, някъде между Оклахома и Тексас в разговори с България, писане на мейли и четене на новини в нета.  Потегляме към Амарило, Мартин ми казва да забравя за Route 66, ще караме по магистрала 40, инъче както сме тръгнали ще стигнем във Вегас не на 10ти а на 20ти. Малко съм разочарована, но ще го преживея, и по магистралата пак ще е забавно. Слушаме музика, говорим си глупости, ядем боклуци и пием оцветени газирани напитки от кенчета, времето минава бързо и пътя не ни тежи. Мартин най-после разбра, че няма да оцелее ако кара само той и допуска останалите на шофьорското място. Идва и моя ред, обичам да карам, чуствам се спокойна и уверена зад волана и това ми действа изключително добре на психиката. Включвам авто пилота и се отпускам на седалката, пред мен прав път до където стига погледа, тези хора изобщо не вярват в завоите. Няма лошо, разстоянията за нищо ги нямат, 2000 км се приемат като 200 в България, и как няма, като пътя е безупречен, всички карат с еднаква скорост, никой не те изпреварва, никой не те засича, никой не ти светка нервно с фарове, няма дори чия майка да спомениш по една или друга причина. Скучна работа, и после защо заспивали зад волана. Вече от час сме в Тексас, това е любимия ми щат, не защото тук съм прекарала една година от живота си още в тинейджърска възраст, а защото всичко е голямо, просторно, и не на последно място е един от малкото щати където ограничението на скоростта по магистралата е 120 км. (в повечето варира между 105 и 110 км. в ч.). Пейзажа не се е променил особенно много, единствената разлика е че през 10тина 15 километра се виждат малки помпички за петрол. Тук почти всеки си има по една такава в задния двор. Мисля си, колко малко му трябва на човек за да бъде щастлив. Започва леко да се смръчава, и вече сме близо до Амарило, решаваме да побързаме преди да са затворили местния магазин за алкохол.  Движението става натоварено, все пак града не е никак малък. Намираме въпросния мотел “Биг Тексан” сравнително лесно, на главния път е, и както всичко останало разполага с огромни информационни табели, които се виждат от голямо разстояние.  Наемаме 2 стаи от усмихната, говореща със силен южняшки акцент рецепционистка. Цените са съвсем приемливи, около 80 долара на стая. Мотела се състои от 2 двуетажни сгради, с цветни фасади и каубойски орнаменти. Стаите са просторни, с дървени кепенца на прозорците, обзаведени изцяло в кънтри стил, с голяма чиста баня, и телевизор с кабелна телевизия, на мен лично повече не ми е нужно. Непосредствено до Мотела  се намира най-известния ресторант в района, който също се казва “Биг Тексан”, специалитета на заведението е двукилограмова телешка пържола, която, както се оказа не е проблем за средостатистическия тексаски селянин. Решаваме, че ще посетим ресторанта за вечеря, но първо трябва да намерим работещ магазин за алкохол, предвид че вече минава 21:00 часа. Питаме момичето на рецепция да ни опъти, тя ни дава доста ясни инструкции за място на около километър път от тук. Качваме се на колата и потегляме, минаваме няколко светофара и се озоваваме пред малко магазинче с тъмни стъкла и светеща табелка с реклама на местна бира.  На вратата небрежно се поклаща табелка “closed” (затворено), ама какъв им е проблема на тези хора не мога да разбера, човек няма право да се напие след 21:00 часа ли? И това ми било свободна държава, страната на неограничените възможности. Ако питате мене, отдавна са си посторили социализма ама айде. Отнасят няколко псувни, по нашенски, и тръгваме обратно към мотела, ще пийнем по едно с вечерята.  Излишно е да казвам, че сме достатъчно гладни за да поръчаме  полвината меню в “Биг Тексан”, но все пак специалитета на заведението е извън възможностите ни. Ресторанта е с тексаски размери, стил ред нек (общо наименование на местните селяни, нещо като нашите перничани, тук има куп вицове за тях ), дълги дървени маси, всевъзможни джунджурии по стените, хартиени покривки, метални чаши, кънтри музика и сервитьори с каубойски ботуши. Клиентите са шумни, предимно туристи предполагам, на никой не му пука от нищо, ядът с ръце, ръкомахат и подвикват на персонала, изглежда не само ние сме на принципа, като си в Тексас дръж се като тексасец. Менюто прилича на вестник, оригинално е определено, поръчваме от всичко по много, за десерт, по едно четворно уиски. (тук малкото е 30 грама, голямото 60, та като поръчаш четворно ги докарваш до 100 грама) . Не говорим много, наблягаме на яденето, а и откровенно казано сме малко уморени. Мечтая си за голямото легло което ме чака в стаята. На излизане от ресторанта забелязваме, че непосредствено до мотела има хотел за коне, е такова нещо не бях виждала, идваш си с коня наемаш стая за теб и стая за него. Много яко, обичам го този щат. Взимаме си душ и бързо заспиваме. Утре тръгваме към НюМексико и Аризона.