За пръв път от 4 дена насам се наспивам като хората, Биг Тексан явно ми понася добре. Взимам душ, щастлива съм че не ми се налага да чистя банята. Навън е много приятно, слънчево и топло но не горещо, бързаме да напуснем мотела и да потърсим място за закуска. Сядаме в приятна закусвалня, малко встрани от главния път, хапваме яйца, препечени филийки и бекон, подкрепени от голяма доза кафе. Няколко думи за кафето в Америка, въпреки че кафе е доста силна дума за това което всъщност представлява. Тук никой не пие еспресо, освен в големите градове, като Ню Йорк, където хората са възприели повечко от европейските навици. В провинцията се пие единствено и само филтърно кафе, или по-точно казано оцветена в кафяво вода с лек аромат на кафе. Самото кафе се продава в пакети, смляно, и явно разредено с някаква добавка, защото определено няма мириз на какъвто сме свикнали. Повечето американци пият кафе без кофеин, кола без захар и бира без алкохол. В тази връзка, ако някога ви се случи да попаднете в средностатистически американски ресторант, заслушайте се какво поръчват хората “Двоен чийзбургер с повече майонеза, големи пържени картофи, голям шоколадов шейк, парче ябълков пай и диетична кола моля” . Какъв по дяволите е смисъла на диетичната кола? Ей това никога не съм го разбирала, честно, имаше момент в който си мислех, че може би хората са диабетици, но тогава каква е ролята на щоколадовия шейк и големите пържени картофи. Незнам, ако някой има логично обяснение, моля да ми се обади. Да се върнем на нас четиримата, които пием кафето с повече кофеин ако може. Време е да тръгваме, нямаме конкретен план за деня, ще караме колкото можем, и където ни свари умората ще търсим мотел, идеята е да стигнем поне до Аризона, от където ще ни останат само няколко часа до Лас Вегас. Потегляме по магистрала 40 към границата на Тексас и Ню Мекскико. Пътят отново е равен и не много натоварен, спираме на всеки 2-3 часа за цигара, тоалетна и поредната доза вафлички и чипс, през останалото време се забавляваме в колата, по-точно говорим си глупости и се смеем на нещата от живота. Навлизаме в Ню Мексико, винаги съм искала да посетя този щат, очаквам пустиня, червени камъни и кактуси на всеки километър, оказа се че това го има в южната част на Аризона, която така и не посетихме. Тук е по-скоро леко хълмисто, и незнам защо е Ню Мексико, като нито прилича на Мексико нито има мексиканци, предполагам това е поредното американско недоразумение в стремежа им да подражават на някой. Аз разбирам, че нацията им е изградена от емигранти, ама надали в Париж, Тексас някога е имало французи, или във Флоренция, Южна Каролина италиянци. Ако започна обаче да говоря за това, ще вземе да стане като историята с кокошката и яйцето, а целта ми не е да философствам. Към обяд пристигаме в Албакърки, Ню Мексико, незнам дали това е най-големия град тук, но оределено движението става доста интензивно и пътя преминава в 5 лентов на 3 нива, мостове от горе, от долу, детелини, кръстовища, пълна лудница. В хаоса, забелязвам табелка Котънлуд Мол, и както казах, човек е човек когато пазарува, а и вече си е време за обяд, затова отбиваме и се насочваме натам. Мола (обичам я тази хубава българска думичка), е сравнително голям,паркинга е открит и голям (както и на повечето подобни места в САЩ), много е важно да запомниш в коя част си си паркирал колата, защото в противен случей рискуваш да обикаляш безцелно огромния паркинг с часове когато си тръгнеш. Паркираме, оглеждаме се добре за да не ни се случи горното, и влизаме с бодра крачка в мола. Хапваме на бързо, предполагам поредния хамбургер (вече не помня какво точно е било) и си оговаряме среща след два часа на същото място. Когато ходя по магазините обичам да съм сама, първо мога да си блея на спокойствие колкото си искам без някой да ми нервничи на главата, и второ мога да си пробвам колкото си искам дрехи без да си мисля, че някой ме чака пред съблекалнята и трябва да побързам. А в щатите пазаруването е такова удоволствие, че не ми се иска да го споделям и проявавам егоистичната си страна. Дори с Мартин се разделяме, той си ходи по неговите магазини, аз по мойте, от време на време се срещаме по коридорите, и се хвалим кой какво си е купил, но никога не правим равносметка кой колко е похарчил, че тогава става страшно. Влизам от магазин в магазин, всички са любезни, никой не те гледа на кръв, че си им създал работа, никой не те следва по петите от вратата, все едно си влезнал да крадеш, никой не ти досажда с постоянни въпроси и опити да ти помага, чувстваш се като човек свободен да си избира каквото му душа иска и същевременно ако имаш нужда от помощ знаеш към кой да се обърнеш. Нещо много съществено, никоя от продавачките не си говори по телефона с някой към който се обръща с “мило”, никой не се смее истерично, и най-вече никой не те гледа критично от главата до петите и след като излезнеш знаеш, че те обсъжда с колежките колко си дебела или кой размер сутиен носиш. Дори да влезнеш в магазин който очевидно не е по джоба ти, никой не те пита злобно “мога ли да ви помогна.?” Супер е, на всичкото отгоре цените са ниси и намаленията са намаления, как да не обичаш да пазаруваш тук. Купувам си панталон, 1-2 пуловера, и малко парцалки за децата, Мартин си е купил поредната шапка и 20тия чифт дънки, доволни сме. Срещаме се с Боян и Боби на ореченото място, и трескаво си надничаме по пликовете. Боян не си е купил нищо, той гледа да не се товари с багаж, че ние като си тръгнем той ще остава да обикаля още поне месец два преи да се прибере в България. Решаваме, че не трябва да се мотаем повече, и да тръгваме, защото е желателно да изминем още поне 500 км. Колата я намираме лесно на паркинга, паметта не ни е изневерила, това е добре. Не губим време и се отправяме към магистрала 40. Хвърлям едно око на картата която купихме от музея на Route 66, в щата Аризона, като най-интересно място се откроява град на име Флагстаф, съгласувам с останалите, единодушни сме че ще караме до там, точно 518 км. от където сме в момента. Сега се сещам, че пропуснах да разкажа за обяда вчера. В южните щати има една емблематична верига ресторанти за бързо хранене Соник (Sonic), предствалява открито заведение, в което спираш с колата до една колонка, поръчваш и ти носят всичко в колата. Нещо като драйв тру в Макдоналдс например, но с тази разлика, че не си взимаш хранта за вкъщи а си я ядеш в колата на място. Има страхотен успех, защото американците определено живеят в колите си. Колата на средностатистическия американец прилича на стаята на децата ми, вътре цари пълен хаос и можеш да намериш всичко, от опаковки от храна, през кутиики от безалкохолно, до бельо и тоалетни принадлежности. Имат драйв тру ресторанти, драйв тру кина, драйв тру аптеки, дори драйв тру банки. Последните са много яки, спираш с колата до една колонка пред съответната банка, слагаш пари и документи в една туба, запечатваш я, и я слагаш в една тръба която изстрелва тубата до сграда на около 200 метра разстояние, където служител ти обработва документите и ти връща тубата с разписките за клиента. Нямам думи, ако човек иска, може изобщо да не излиза от колата си. Времето минава бързо, когато си в добра компания няма как да скучаеш, редуваме се и с карането, така че никой да не се преуморява, и според мен можем да откараме направо до Вегас. Навлизаме в Аризона, ако нямаше табелки вероятно нямаше да разберем по нищо, че сме в друг щат. Отново, не виждам очакваните от мен кактуси и червени камъни, до където ти стига погледа, само път. Интерсното е, че рядко минаваме през населени места, има само отбивки с бензиностанции и заведения за бързо хранене. Нещо което съм срещала из цяла Америка и намирам за доста полезно, тъй наречените “rest stops” (спирки за почивка). Това са одбивки от пътя,с големи паркинги, тоалетни, машини за безлакохолни, и просторни парко пространства с пейки и места за барбекю (още една любима моя българска думичка). Като се замисля как по-ясно да ги опиша, се сещам, че във всеки филм на ужасите става по едно убийство на такова място. Жена паркира на безлюден паркинг встрани от главния път, затичва се към тоалетната, влиза, затваря вратата и чува бавните стъпки на убиеца, покатерва се на тоалетната чиния за да не я види под вратата, после се чуват писъци и пръски кръв обливат камерата......Това е с две думи средностатистическия “рест стоп”, полезно местенце за почивка, но бих се замислила преди да го посетя по тъмно. Пътуваме вече около 4 часа след мола в Албакърки, спираме на бензиностанция, да ползваме тоалетна, вътре и персонала и клиентите са предимно индианци, основна част от населението на северна Аризона. Изненадата е огромна, когато на един от рафтовете виждаме нагледно подредени бутилки с твърд алкохол. Мъжете бързат да изберат бутилка за вечерта, да не се прецакаме като в Амарило. Аз купувам 2 пакета с понички и излизам да ги чакам отпред. Мартин излиза видимо доволен, че е купил поредното американско уиски с неизвестна марка, и вади бутилката за да ми се похвали. На етикета пише “Southern Comfort”, и това не е уиски, а е гаден ликьор създаден от някакъв барман в Луизиана през 19 век. Не че съм голям разбирач на алкохоли, но от времето което съм прекарала по американските барове през четерите лета на студентски бригади, съм понаучила някои неща. Казвам на Мартин, че това не е уиски и, че мощно се е прецакал,и той решава да го замени за нещо по автентично. Продавачката обаче ни казва, че закупен алкохол не се заменя и ни показва табелката която информира клиентите за това правило. Опитваме се да направим лек скандал, в Америка обикновено номера минава и клиента винаги е прав наистина, но не и по индианските закони. Отказват ни любезно, и решаваме, че ще е най-добре ако просто си купим и една бутилка Джак Даниелс, това поне със сигурност става за пиене. Местните индианци отнасят няколко псувни на чист български, след което се качваме на колата и потегляме. Навън вече се стъмва и би трябвало да наближаваме града в който сме планирали да пренощуваме. Флагстаф, Аризона е сравнително малко градче, разбира се сравнено с Мина си е направо космопоитен град. Навигацията ни помага да намерим местната забележиелност, мотел строен през 60те години, една от емблематичните атракции на Route 66. Предполагам, че преди 30 години мястото е било много актуално, но сега е просто един странен крайпътен мотел, в който не бих отседнала дори да беше последното място за спане на планетата. Част от стаите са във формата на индиански палатки, но от бетон, с малки прозорчета и черги по земята. Палатките/стаи са наредени в кръг около малък паркинг, така че можеш да се спреш колата буквално пред вратата, отзад има и двуетажна сграда с още стаи, рецепцията се намира в трета сграда близо до исхода на паркинга. За миг се замисляме, дали пък няма да е забавно да прекараме ноща в бетонна индианска палатка, но решаваме, че чак толкова не ни се екериментира и избираме друг местен мотел, за 65 долара на стая, който изглежда стандартно и скучно, но стаите са чисти, имат съвсем прилична баня, идеално местенце за 1 нощ. Настаняваме се, и тръгваме да търсим място за вечеря. На няколко километра от мотела, спираме пред ресторант от веригата Денис (Denny’s), в САЩ са доста разпорстранени, има ги почти във всяки град или село, предлагат разнообразна храна, менюто им наподобява на това в родното Хепи. Любезно мургаво момиче ни настанява на голяма кръгла маса, до прозореца. Гладни сме, и отново поръчваме полвината меню, естествено на никой не му прави впечетление. За първи път от както сме на път, мога да се оплача от обслужването, явно в индианските щати нещата стоят по различен начин. Сервитьорката е крайно отнесена, забравя полвината ни поръча, въпреки че прилежно си записваше всичко. На Боян му донасят чаша с червило по ръба, голям смях падна когато той извика момичето и съвсем хладнокръвно и каза “Имам червило по ръба на чашата, харесва ми!”. Предполагам, след 2 дни в изолация, 2 дни на път и всичко което преживяхме до тук, умряла катерица да имаше на масата, нямаше много да драматизираме. Ако не друго поне се посмяхме от сърце, а и хапнахме съвсем порядъчно, както си му е реда. Връщаме се обратно в мотела, и решаваме да пийнем по едно питие в стаята на Боян и Боби преди лягане. Умората си каза думата и Джак Дениелса ни се опъва, аз не успях и едно питие да изпия и заспах в полу легнало положение, опряна на таблата на едното легло. Мартин ме събуди по някое време да си ходим в стаята да спим, утре ще се къпем в лукс, в най-новия и модерен хотел на Вегас. Нямам търпение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар