Тази сутрин се събудих рано, вълнувам се от предстоящата ми среща с града на греха - Лас Вегас. Въпреки, че съм била над 7 пъти в Америка никога не съм стигала толкова далеч на запад, обикаляла съм предимно източното крайбрежие и южните щати. Освен това, във Вегас ме очакват 3 дена в истински хотел, с огромна баня и обслужване по стаите, което си е мега лукс на фона на това което преживяхме през последните 5 дена. Не съм лигла нито претенциозна, но честно да си призная ми се иска малко да се поглезя и да спя в меко легло с пухена възглавница. Предполагам и другите се вълнуват, защото всички са станали рано и се готвят за поредната обилна закуска. Напускаме мотела по бързата процедура и се отправяме към добре познатата ни магистрала 40. Между другото в САЩ има близо 300 000 км. магистрали, става ми смешно като си помисля колко сме велики ние с нашата автомагистрала Люлин с дължина цели 19 км., разбира се Америка е къде къде по голяма от България, но все пак кога ли ще ги стигнем американците. И така обратно към нас четиримата, спираме да хапмнем в Макдоналдс, колко тревиално, но пък имат страхотни закуски, едни топли питки с яйце и кашкавал, много са вкусни, чак лигите ми потекоха. Пием и по една оцветена вода с лек аромат на кафе и хващаме пътя. Денят е пред нас, врмето е топло и приятно, колата е заредена с всичко необходимо, Лас Вегас идваме. Пейзажа не се променил особено, тук там се виждат средно високи хълмчета, няма и следа от известната пустиня на Невада. Всъщност като се замился, пустиня така и не видях, просто нямаше кога да стигнем и до там, а предполагам че е вълнуващо, представям си койоти, и оглозгани кокали на стари комарджии. Май много време съм си изгубила да гледам “ От местопрестъплението”. Не след дълго навлизаме в щата Невада, всъщност ако я нямаше табелката “Добре дошли в Невада” трудно щях да разбера. Пътя, като че ли става все по-прав, спираме на няколко места за цигара и тоалетна, и вече сме в покрайнините на Вегас. Движението е натоварено, виждат се коли с всякакви регистрации, до където ти стигне погледа къщи, големи малки, всякакви. Предградията са по-големи от самия град. Решаваме да направим малко отклонение и да посетим небезизвестния язовир Хувър. До там се стига по сравнително тесен криволичещ път, който е почти задръстен и в двете посоки от туристи, прелитат хеликоптери (хората ги наемат за да гледат стената на язовира от въздуха), от двете страни само червени отвестни скали, въпреки че е голо е доста красиво. Стигаме до великата язовирна стена, има достатъчно парко места за всички което си е цяло чудо, хората минават ту от едната ту от другата страна на пътя, има служители които регулират движението, не се чуства хаос. Четох статистика, колко хора се били самоубили като скачали от язовирната стена, явно не случайно са им я построили близо до Лас Вегас, и пустиня си имат къде да заравят труповете, идеално проектиран град бих казала. На паркинга любезен служител в светлоотразителна унифрма ни събира 7 щ.д. такса за колата, още от тука ни почнаха, пак добре че нямаше ротативки, че тогава незнам до къде щяхме да я докараме. Инъче язовира не е нищо особено, стената е много висока наистина, но водата е под нормалното си ниво, сушата яко ги е ударила, правим си няколко снимки и потегляме към Вегас. Много ни се искаше да влезнем в града през пардания вход, за да се снимаме с емблематичната табелка “Welcome to fabulous Las Vegas” , но уви не успяхме, нали сме много добре с ориентацията, влезнахме от съвсем различно място, и в крайна сметка така и не намерихме къде е прословутата табелка. Много ми е трудно да опиша самия град, хотели и кич от всички страни. Талпи от народ по улиците, има стари и класически сгради, има и свръх модерни стъклени кули, хора от всички възрасти, богаташи с лимузини и просяци, каквото ти душа иска. Това не е Америка, определено, това е един изкуствен свят, който американците са си построили за да избягат от реалността. Не е случайна приказката “каквото се случи във Вегас си остава във Вегас”, тук всички са сложили маските и са станали други хора, разкрепостени и изкуствени, харесва ми, но не бих останал да живея тук. Мисля, че това е едно от местата които всеки трябва да посети преди да си отиде от този свят, аз лично смятам да се върна тук след време обезатлно. Лесно намираме хотела, спираме отпред и оставяме пиколото да разтовари багажа, горкото момче като отворихме багажника го заринаха едни торбички от Уолмарт, едни опаковки от чипсове, едни стекове с минерална вода, наше чудо та ничие. Успокоявам се с факта, че най-вероятно това момче е виждало и по страшни неща в багажници на коли. Интересното е че тук няма паркинг на който сам да можеш да паркираш колата си, а даваш ключовете на пиколата които ти я карат някъде и после като си я поискаш ти връщат. Удобно е, но ти излиза малко солено, при положение , че всяко влизане и излизане на колата ти струва 2-3 долара бакшиш. Чудя се колко ли коли на ден паркират тези момчета и какви пари си докарват, май съм си сбъркала професията. По-късно разбрахме, че това е практика за всички хотели тук. Влизаме в хотела, казва се Вдара (Vdara) и е най-новия луксозен хотел във Вегас, състои се изцяло от апартаменти. Представлява 57 етажна стъклена сграда, и е отворил врати на 1.12.2009 г., вероятно единствения хотел във Вегас без казино на територията си. Всъщност това е една от причините поради които избрахме именно него, ние с Мартин сме малко податливи към хазартни игри, да не кажа много податливи, и нямаше да е добре да си лягаме и ставаме с ротативките, не че не играхме, но ще стигна и до там. На рецепция има опашка от хора чакащи да се настанят, подреждаме се и ние. Пропуснах да спомена, че очакваме към нас да се присъедният двама приятели на Боян, Джон и Джим. Звучи малко като Том и Джери :). И двамата са много готини и забавни типове, но определено имат проблем съсидването на време за срещи. И така, аз съм във Вегас, в луксозен хотел и в компанията на четирима мъже, кой е като мене. Единствения проблем идва от там, че ще ми се наложи и работа да върша, да не забравяме за какво сме дошли все пак. Боян, издирва Джон и Джим, защото ще спи в техния апартамент, те вече от 30 минути ей сега идват, и това малко го е изнервило, но той е толкова ведър и позитивен човек, че трудно може да покаже че е ядосан на някого. Боби е голям късметлия защото ще се шири сам в голям апартамент. Ние с Мартин се настаняваме в апартамент на 21вия етаж. Мебелите са много стилни, в тъмно кафяви тонове, всичко е модерно и съвсем изчистено, няма нищо излишно и кичозно, хем лукзосно хем семпло. Апартамента се състои от хол с кухненски бокс, трапезарна маса за 6 души, огромна спалня,още по огромна баня към нея и тоалетна за гости. Средното българско семейство живее в по-малки жилища. И в хола и в спалнята има 42 инчови плазмени телевизори, прозорците са големи и покрити с тъмни щори, които се свалят и вдигат автоматично с копче на стената. Глетката е неописуема, красивите фонтани пред хотел Беладжио и останалата част от града до където ти стига погледа. Банята е точно такава каквато искам един ден да имам в собствения си дом, двойни плъзгащи врати от спалнята, огромна душ кабина вградена в отделна ниша, тоалетна изолирана със стъклена врата, модернистична бяла вана с поставка за чаши и двойна мивка с красиво голямо огледало. Мога да прекарам чял ден тук наистина. Леглото в спалнята е почти два пъти по-голямо от това на кеото спим в къщи, с пухени зависки и възглавници. Това е мойто място, тук се чуствам човек, велико е. Сядаме да починем за няколко минути, и да се обадим по скайпа в къщи. Краката ми са се подули от жегата и продължителното седене в колата, но не ми пука, аз съм във Вегас, от кога го чакам този момент. Няма време за губене, излизаме за кратка разходка с цел опознаване на района. Навън е 35 градуса, но жегата не е порблем, защото ако искаш може изобщо да не излизаш на открито. Почти всички хотели, казина и заведения са свързани с подземни или надземни топли връзки, тръгваш от Вдара, и изведнъж се озоваваш в Ария, от там в Беладжио, от там в Сизър Палас, ако интериорите им бяха еднакви, нямаше да има как човек да разбере къде се намира. Ротативки, маси за блек джак, рулетки, хора, алкохол, чипове, много лукс и много кич на където и да се обърнеш. Всичко е така добре преценено, спането ти е евтино, но е ясно, че няма как да не похарчиш една торба с пари за най-разнообразни забавления. Две неща които ме шокират буквално, в казината и в повечето барове се пуши, и можеш да се разхождаш по улиците с чаша алкохол в ръка. В останалите части на САЩ ако искаш да си купиш биричка и да си я изпиеш в парка например, трябва обезателно да я държиш в непрозрачна хартиена торбичка или да си я пресипеш в шишенче от безалкохолно. Винаги съм се чудила, защо тук хората парадират, че са свободни, като почти всичко им е забранено. Не можеш да пиеш, не можеш да пушиш, не можеш да се изпикаеш отстрани на пътя, не можеш да удариш шамар на детето си на публично място, не можеш да свириш с клаксон в големите градове, от всякъде те дебнат забранителни табелки за щяло и нещяло, и това ми било свободна страна. Но това е Лас Вегас, тук правилата не важат за нищо и за никой. Само да ги видите американците, като отвързани са, за тях това място е като някакъв мираж в пустинята, сън с неочакван край. Тук наистина всичко е възможно. Правим си среща с останлите във фоаето на хотела, излишно е да споменавам, кой закъснява и кой не, ще ходим за по питие в някъкъв бар в съседния хотел и после на вечеря в популярен ресторант. Съседния хотел се казва Ария и заедно с нашия хотел и Мандарин Ориентал е част от голям проект “Сити Център” за милиарди долари, цифрата ми беше доста голяма за да я запомня. Също като Вдара, представлява модерна стъклена сграда, разликата е че тук и казино си имат. Барчето в което сядаме не е нищо особено, вътре има няколко големи телевизора на които хората гледат американски футбол, стила е минималистичен и изчистен като всичко останало. Поръчваме си питиета и сядаме да им се насладим. Пред вратата на бара започва казиното, ръцете ме сърбят да се пробвам на някоя ротативка, но за сега се въздържам. С Мартин предвидливо сме оставили по голямата част от парите и кредитните карти в хотела. Боби от известно време чете как се печели в казино, на кои ротативки трябва да седнеш, как трябва да натискаш копчетата, полезни съвети от някой без работа предполагам, които е прекарал голяма част от живота си играейки хазарт. Разказваше на всички какво е прочел, дори коряхме планове какво ще правим като спечелим някой и друг милион. Последното не се случи естествено, но пък човек не трябва да спира да мечтае нали така. А колкото до Боби, той така и не се престраши да изиграе повече от 20 долара, евала за което. Вече е към 9 часа, и трябва да тръгваме към ресторанта, за който нямахме резервации, и шанса да ни настанят без да чакаме поне час е минимален. Взимаме си чашите с питиетата и тръгваме към улицата. Още нещо много впечетляващо, тук като седниш да пиеш в някой бар, можеш да си тръгнеш по всяко време и да си вземеш чашата със себе си. Затова на всякъде по улиците има оставени празни използвани чаши, колко ли пари харчат за посуда тия хора не ми се мисли. Улицата е пълна с хора, предимно младежи, и предимно пияни, голям хит е да си празнуваш 21вия рожден ден (легалната възраст на която можеш да пиеш алкохол) във Вегас. И какво правят, идват тук, влизат в бара и чакат да стане полунощ за да навършат 21 и да почнат да пият, или по-точно да се наливат, забавно нали. Вървим за съвсем кратко навън, после през някакъв шопинг център, през 1-2 казина и стигаме до ресторанта в който ще вечеряме, казва се Би Еф Чънкс и сервира китайска храна, но интериора и обстановката са светлинни години напред от стндартните китайски ресторанти. Изчакването за маса е към 30 минути, нo ние очаквахме повече, а и пред ресторанта има огромно казино, ще убием времето без порблеми. Разпръсваме с в казиното за секунди, Мартин изобщо не го видях на къде отпраши. Порбвам си късмета на няколко машинки, освен че си вдигнах адреналина друго не постигнах, но съм доволна като за начало. Не усетих как мина времето и масата ни стана готова за вечеря. Храната тук определено си заслужаваше. Ядохме нещо много вкусно, ситно нарязано пилешко месо на тиган, с подправки сервирано с хрупкави оризови спагети, и преди да го хапнеш го завиваш в листа от салата айзберг. Страхотно. След вечеря отново в казиното, умните хора се прибраха се наспят, а ние с Мартин откарахме до 2 часа посред нощ, добрата новина е че той спечели някакви пари на масата за блек джак. Не бързам да се радвам, ясно е, че утре ще ги загуби. Лягаме си, направо разбити, а аз утре ще ставам рано да ходя на изложение. Кофти работа, но ще го преживея, във Вегас съм все пак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар