събота, 19 май 2012 г.

Road Trip USA 2011 - den 8

Ден 8 - 12 Октомври 2011
Поредното ранно ставане след едва 4 часа сън. Чуствам се като парцал, а не съм пила капка алкохол предишната вечер. Беше време, когато не спях по цели нощи, директно се прибирах от бара за един душ и айде на работа. Подозирам, че когато си на 34 батериите се изхабяват по-бързо, от колкото когато си на 24. Не се чуствам стара, нито уморена от живота, но започва да ми става все по-трудно да съчетавам живота си на майка и съпруга с този на момичето в мен което още иска да излиза и да върши щурутии. Съвсем естествено, по-зрялата в мен винаги натделява. Искам да мога поне 2 пъти годишно да излизам, да не мисля за нищо и да осъмвам в 7 сутринта пред Мимас на попа. Поне веднъж в годината, да се кискам с момичетата в ъгала на някое заведение, на нескопосаните опити за комуникация от страна на поредния пиян младеж.  Да седна на маса с приятели и да не говорим за децата. Да спя до обяд в неделя. Да легнем с Мартин на леглото, сгушени под одеалото и да гледаме филм на лаптопа. Да отидем без план в някое хотелче извън София, да се напием безпаметно и да се измъкнем незабелязано на другия ден, защото сме направили погром в стаята. Осъзнавам, че звучи безотговорно, но в човек трябва да може да си позволява по някоя и друга необмислена постъпка, поне веднъж в готината. Въпроса е че сега и аз и приятелките ми сме омъжени с деца и вместо събота вечер в Грамофон, се срещаме в неделя сутрин в зоопарка. Но да се върнем на Вегас, града на греха, в който никой не е това което е, а аз и Боби трябва да работим. Ден втори на изложението, нищо по-различно от ден първи, освен че имаме работна среща с Джим и Джон в 10:30 сутринта. В 10:45 тях още ги няма, но това е в рамките на нормалното. Става 11:00 и започвам леко да се ядосвам, хич не ми е до несериозници, бързо си припомням, че следобяд ще ходим отново на пазар, и това ме кара да се усмихна. Деня минава бавно и сравнително скучно. Срещаме се с няколко души, все силно заинтересовани от България, но само до там. Джон и Джим не се появяват, по късно се оказа, че единия се успал, другия му се карал, както и да е, несериозна работа. Към 16:00 часа вече чакаме Мартин да дойде да ни вземе пред входа на хотела. Днес отново ще пазаруваме и ще вечеряме в хотел Ню Йорк с Диди. Решили сме преди аутлетите да посетим търговския център в хотел Сизър Палас, най-кичозния хотел във Вегас. Ако имате представа от тъй наречения стил "чирпански барок", то той на 100% отговаря на това което е вътре във въпросния хотел.  Оставяме колата на пиколото и влизаме. Центъра е голям почти колкото  родния Мол София, но на едно ниво. Тук магазините са по-луксозни и разбира се по-скъпи. Тавана е боядисан така,че да имитира леко облачно небе, пода е павиран, има улични лампи, идеята е да се чустваш като на улицата, обаче е толкова подтискащо и  мрачно, че не прекарваме повече от час вътре. Най-интересното е огромния аквариум с екзотични рибки в центъра на мола. Има всякакви видове вътре, малки, големи, цветни, сиви, странни и по-обикновенни, както и куп ахкащи хора залепили ръце и лица на стаклата на аквариума. Купувам си бельо от Виктория Сикрет и разбира се един куп козметика от Диор. Тук една спирала например струва 26 долара, в България е 60-80 лева, почти двойно по-скъпо, да не говорим за кремовете и мазилата. Доволна съм, но по-добре да си ходим към аутлетите и затова се отправяме натам.  Паркираме на паркинга на магазините,  намираме си място доста близо до входа, което си е жив късмет. Разделяме си и аз се насочвам право към Ралф Лорен. Вчера влезнах за малко и  си харесах доста неща, но времето беше малко а опашката на касата почти излизаше извън магазина. Днес не е по-ралично, но поне имам 2 часа време. Купувам си пола, дълъг и къс панталон, както и един чорапогащник, сметката ми е 156 долара, не мога да повярвам това все пак е Ралф Лорен.  От други магазини си купувам, пуловери, бельо, малко бижута, обувки, още дрехи за децата. На няколко пъти засичам Мартин, и неговите  торби не са никак малко. Започвам да усещам лека умора, но пък се чуствам свободна и щастлива. Навън започва леко да се смръчава, и идва времето за среща с Боби и Мартин, на пейката до шадравана. Аз пак пристигам последна, торбите едвам се събират в ръцете ми, незнам защо, не винаги си купувам 100 % смислени неща, но винаги изпитвам удовлетворение, че съм похарчила пари. Събираме всичко в багажника, да живеят грандоманските американски коли. Бърза спирка в хотела, да натрупаме покупките на камарата в стаята, да вземем останалите и да отидем в хотел Ню Йорк, където ще се качваме на  влакчето на ужасите. За разлика от Стратосферата, това влакче изглежда като детска въртележка, поне външно. Джон дори се изказа, че било за бабички. Оказа се обаче, че това което се вижда от улицата е само една малка част от цялото влакче, това което не се вижда са едни лупинги, които не само, че не са за бабички ами и успяха да ни изпотят петичките. Преди да се качим на влакчето обаче се срещаме с Диди, тя ни чака вътре в хотела. Никак не се е променила, все същата си е, а не съм я виждала от има няма 6-7 години когато замина за пръв път в Америка. Работила е какво ли не, предимно по казината, но се е устроила, и децата и  са при нея, и са добре. Липсва им България, както на повечето емигранти които някога съм срещала, имат желание да се върнат, но на този етап не виждат как точно може да стане това. Разбираме се с Диди да ни чака на изхода, а ние с Мартин, Боби, Боян и Джон се качваме на влакчето. На входа има табелка, че трябва да оставим всичките си вещи в предоставените за целта шкафчета, чанти, часовници, бижута, и каквото там имаме по джобовете. Започва да става сериозно, но аз обожавам влакчета на ужасите, въпреки, че почти през цялото време държа очите си затоврени, когато слезна изпитвам едно уникално чуство на спокойствие и удовлетвореност, гласчето вътре в мене ликува: “Оцелях, оцелях, юпииииии”.  Пълно е с хора и не успяваме да седнем най-отпред, затова се настаняваме някъде по средата, тръгваме, леко се катерим по релсите които излизат извън сградата, чакър, чакър, чакър и сме на върха, подухва лек ветрец и целия град е пред очите ни, гледката определено спира дъха ни, и от там за части от секундата влакчето се стрелва надолу, завърта се, объръща ни надолу с главата, връща се назад, пак се преобръща....господи дали успях да си затворя очите, опитвам се да крещя, ама не става, звуците просто не излизат от гърлото ми. За бабички било, да бе да, ама някой друг път. Цялото преживяване трае не повече от минута две, от които полвината време си в безтегловност, в останалото с опъната от скоростта кожа. Много яко, много наиситина. Слизаме и Джон чистосърдечно си признава, че не е бил прав с прибързаното си изказване. Аз си мисля, добре, че оставихме вечерята за после. Диди ни заведе в един много приятен ресторант вътре в хотела, масите са буквално залепени за казиното, но готвят вкусно, и успяваме отново да се натъпчем до пръсване. За собствено успокоение, ще кажа, че е почти 22:00 часа и не сме яли нищо от 12 на обяд. Говорим си с Диди за живота във Вегас. Не и е лесно определено, но все пак е успяла да постигне нещо, през 1-2 години си идва до България, има работа, къща, мъж, хубава кола, децата и са при нея, липсват само многото приятели и ходенето на гости по къщите в петък вечер, но човек трябва да прави компромиси. Аз лично за себе си май не мога да го направя, живота на емигрант не ме влече, въпреки, че не веднъж съм искала да си стегна куфарчето. Дори сме си говорили в къщи, можем да продадем 3 стайния в Павлово и да купим имение с 5 спални и басейн във Флорида, дори ще ни останат пари за обзавеждане. Продаваме колите, стягаме куфарите и тръгваме. Мартин лесно ще си намери работа, аз също бих могла, но някой ще трябва да е в къщи да се грижи за децата, да ги води и взима от училище, да им помага с адаптацията към новата среда, бабите няма да ги има да помагат.  Преди да съм се усетила, ще се превърна в застаряваща домакиня с престилка, която по  цял ден пече сладки, ходи с колата до супера, гледа канала за пазаруване, и не излиза от фейсбук профила си, който е единствената и връзка с “реалността” извън дома. Ужас, аз определено не съм тази жена, но не мога да скрия, че лесния и подреден живот в Америка понякога ме блазни. Диди ни разказва, за многото българи в Лас Вегас, които работят като крупиета в казината и се крият от другите българи....спомням си за вица “какво има в г**а на един българин в чужбина? Средния пръст на друг българин”,  тъжно но истина. След вечеря се разделяме с Диди с обещанието, че пак ще се видим възможно най-скоро, и се отправяме към най-старото казино на Лас Вегас да поиграем малко блек джак. Боян говори за това място от както сме дошли, и честно казано нямам търпение да го видя. Всъщност, ства въпрос за онова място с гигантския махащ каубой, който всички сме виждали по филмите, с тази разлика че въпросния каубой отдавна е махнат и заменен от модерна светеща табелка. Казиното разбира се има прилежащ към него хотел, супер мизерен, но на топ място по средата на стрипа с цени за стая от 30-40 долара. Помислих си, че доста хора завършват греховната си сага тук, след като похарчат всичките си пари. Оказа се, че и Боян е завършвал едно от предишните си пътувания тук, но нали каквото се случва във Вегас си остава във Вегас. Казиното е супер автентично, опушено, мирише на пот и цигари, пълно с крещящи и превъзбудени хора, тук там се вижда по някой пренесъл се в по-добрия свят, следствие на алкохолен дилириум. Сядаме директно на масата за блек джак, поръчваме по едно четворно уиски без пари (вече обясних защо четворно) и палим по цигара. Уискито ни го носят в малки мазни чаши, като онези които се продават в смесените магазини по селата.  Чуствам се като излязла от ниско бюджетен уестърн, липсва само Уили Нелсън с китарата седнал на бар стол в ъгъла. Залаганията започват, честно казано нямам идея какво точно правя, но е забавно. Смеем се, говорим си глупости разбира се не печелим нищо, загубваме всичко за кратко време, дори не успях да си допия уискито.  Време е да се връщаме обратно към хотела. Весели сме, не сме ни най-малко ядосани, благодарна съм, че въпреки всичко се прибирам в луксозния си апратамент в хотел Вдара, на 21вия етаж, ще си измия зъбите в огромната баня и ще си легна в мекото гигантско легло сгушена в обятията на любимия мъж. Мамка му децата ми липсват. Утре летим за Чикаго, и само след 2 нощи ще сме си отново в къщи.      

четвъртък, 3 май 2012 г.

Road Trip USA 2011 - ден 7

Ден 7 - 11 Октомври 2011
Ставам рано, с Боби трябва до към 9 да сме на изложението. Малко ми е тъпо, че не съм се наспала, но нямам много голям избор. Взимам бърз душ в огромната баня, обличам се, и оставям Мартин, приятно сгушен в пухените завивки, тайничко му завиждам. Слизам долу, а Боби вече ме чака във фоаето на хотела. Решаваме да отидем пеша до изложението  което е в хотел Венишън, на около километър надолу по стрипа.  Стрип казват на бул. Лас Вегас, който е главната улица на Вегас, повечето хотели са именно тук, като се замисля всъщност всичко е тук, страничните улици приличат по-скоро на гето.  Навън е приятно топло за сутрешна разходка. Улиците са пълни с хора, но за разлика от снощи, предимно над 70 годишна възраст, тук таме се вижда някой и друг младеж, вероятно не успял да си намери хотела предишната вечер. Обичам го този град, различен в различните части на денонощието. Спираме на малко павилионче за садвичи да закусим на бързо и продължаваме към изложението. Хотел Венишън е голям и доста внушителен. Направили са си канали с гондоли, като във Венеция, поредния стремеж на Америка към културните ценности на Европа. Целият град е построен копирайки някоя чужда забележителност, имат си Айфелова кула, египетска пирамида, венициански канали, римски замъци, само Бъкингамския дворец им липсва, но май няма да си го построят скоро, че не се обичат много с англичаните. Отнема ни около 15тина минути да минем през целия хотел за да стигнем до конгресния център, където е изложението, добре че предвидливо тръгнахме по-рано.  В конгресния център цари спокойствие, явно никой не си е дал зор да дойде рано. В тази връзка, на кой малоумник му е дошла идеята да прави толкова изложения и конгреси в Лас Вегас незнам, тук никой не се чуства предразположен да работи, всички са отнесени или пияни от предната вечер, кой ти мисли за бизнес срещи и дискусии.  Никой не е настроен на работна вълна, и както разбрахме по-късно, никой не идва на време за среща, ако изобщо дойде.  Няколко думи за самото събитие, това е първото по рода си  изложение за бизнес туризъм в Лас Вегас, инъче се провежда всяка година във Франкфурт от доста време насам, и там има голям успех. Посещават го предимно фирми като нашата, които се занимават с организация на мероприятия, семинари, конференции и конгреси. Системата им е добре измислена, и след като си платиш такса участие, получаваш достъп до интернет страница в която посетителите на изложението си запазват часове за среща с теб. Не си губиш времето да се рекламираш илизшно, хората които имат интерес към услугите ти сами те намират. Обикновенно, като ходим във Франкфурт имаме записани по 10-15 срещи на ден, и сме доста натоварени, във Вегас обаче имахме доста по спокоен график с по 3-4 срещи на ден. Малко съм разочарована, но се надявам че поне ще са стойностни. Щанда ни не беше нищо особенно, споделяхме го с още 5-6 агенции от други държави които също като нас са членки на едно сдружение за бизнес пътувания. С Боби не познавахме никой освен стария ни приятел Андрей от Санкт Петерсбург, с който сме били на няколко изложения  преди. Изключително забавен тип на средна възраст, който говори английски със смешен руски акцент. Андрей беше отседнал във Венишън и също като мен очакваше с нетърпение края на деня за да посети казиното. Отръскахме 2-3 срещи (нищо особенно, само идват да видят какво е това България, много им било интересно, и до там), хапнахме свръх скъп обяд (един сандвич,11 долара, ако искаш), разходихме се из залата да видим другите какво правят,  и видимо облекчени че вече е четири часа излезнахме навън да  чакаме Мартин да ни вземе с колата. Ще ходим на пазар в местните аутлети (поредната невероятна българска думичка). Много съм щастлива, нямам търпение, ще си обикалям по магазините без никой да ме тормози, и ще си накупя куп нови дрешки за малко пари. Какво повече да иска човек. Мартин слава богу не закъсня, дойде бързо, видимо починал и щастлив, оказа се че следобяда играл в едно от казината и спечелил на блекджек, супер, тамън на време за пазара. Бързо намерихме комплекса с магазините,  не се объркахме нито веднъж, като кучета следотърсачи сме, много яко.  Няколко думи за американските аутлети, тук за разлика от родните магазини със същото име, стоките и  намаленията са истински. Обкновено са открити комплекси в които има поне 50тина магазина на различни марки, обезателно присъстват имена като Томи Хилфигър, Гап, Ралф Лорен, Нордика, Келвин Клайн, Ош Кош, Найки, Тимбърленд, Чилдрънс Плейс и много други. Има всичко, от бижута, през бельо и обувки, до дрехи и играчки. Честно казано незнам, какво може да те накара да пазаруваш на друго място, още повече, стоките не са от някоя стара колекция или дефектни. С две думи, моят рай. Едвам намерихме място за паркиране, пълно е с народ, но това някак си не те подтиска. Спомням си, че преди 2 седмици отидох в родния Тhe Mall на поредния детски рожден ден, беше почивен ден, и имаше годишнина от откриването на мола, пълен кошмар, паркинга претъпкан, всеки спрял кой както може, на пряко на криво, вътре 40 градуса жега, хората се блъскат по ескалаторите, шума наподобява на пълен с оси кошер, ако не си прережеш вените през първите 15 минути си герой. Остави, че никой нищо не купува, а само се разхождат, това май ни е останало наследство от селския манталитет, неделя, обличаш си новите дрехи и излизаш на мегдана да те видят останалите. Но, сега съм в Лас Вегас, и изобщо не ми се мисли за родната действителност.  Паркираме и тръгваме да обикаляме, почти няма човек без 4-5 торби в ръцете, и най-важното всички са щастливи и усмихнати. С Мартин и Боби се раздляме и се разбираме да се срещнем на една пейка след 2 часа. Оказа се, че това е твърде недостатъчно време, но и утре е ден. Първата ми спирка е магазина на Томи Хилфигър, тук винаги могат да се намерят най-страхотните намаления, от рода на дънки за 25 долара (за сведения на Витошка, същите се продават за 280 лв. ), блузи с къс ръкав за 15 долара, пуловери за 20 долара, поли и панталони за по 20-30 долара, якета и палта за 60-70 долара, за какво говорим изобщо. Започвам да грабя в буквалния смисъл на думата, успявам да напълня една огромна мрежеста торба с какво ли не, и когато вече ми става трудно да я нося се отправям към пробните. Там ме чака лека изненада, опашка от около 15тина чакащи да премерят по един куп дрехи, въоражавам се с търпение, защото чакането безспорно си заслужава, а и пробните са поне 20, опашката върви сравнително бързо. Трудно е да се опише обстановката, на всички врати висят дрехи, по пода пак дрехи, двама служители с радио станции, разпределят хората по пробните,  има и няколко души които са просто придружители, но се бутат наравно с другите за да дават мнение кое как стои на познатите им. Лудницата е пълна, но никой с никой не се кара, че го бил предредил или погледнал на криво. Харесвам почти всичко от торбата си, и бързо се отправям към касите където опашката е отново потресаваща, важното, че съм доволна от покупките си. Навън вече се смрачава, изгубила съм цял час в магазина на Томи, макар че изгубила не е точната дума. Резшавам да отида в Гап, да купя нещичко за децата, срещам Мартин който вече е напълнил няколко торби, хвърляме бърз поглед кой какво си е купил и отново се разделяме. В Гап ситуацията е по-спокойна, няма толкова много народ и мога малко по-спокойно да разгледам наоколо. Купувам, якета, дънки и пуловрери за децата, сметката ми е малко над 100 долара, не е истина, за тези неща в България ще ми отидат поне 500 лв. Успях да влезна в още 1-2 магазина за обувки и вече беше време за срещата с Мартин и Боби. Бързам към пейката с 5 торби в ръцете си, двамата вече ме чакат и разказват впечетления. Боби, не може да повярва, купил е дънки Левис за него и за жена му за по 24 долара на чифт, успял е да се зарази с треската за пазаруване, и той като нас е напълнил няколко торби. Всичко е супер, настроението е преповдигнато, време е да оставим торбите в хотела, да вземем Боян, Джон и Джим и да отидем на вечеря с моята приятелка Диди, която живее във Вегас от 10тина години. Стаята ни прилича на склад, пода на спалнята е осеян с покупки, големи хартиени торби, малки найлонови торбички, кутии с обувки, добре, че разполагаме с 2 огромни куфара и теоритично ще успеем да съберм всичко. Краката ми пулсират, сядам за секунда на дивана за да се обадя на Боян, разбираме се да се чакаме след 10 минути в лобито. Джон и Джим закъсняват само с 15 минути, което е в рамките на допустимото и не успяват да ни изнервят. Решаваме да отделим малко време за забавление преди срещата с Диди. Отправяме се към хотел Стратосфера, най-високата кула в Лас Вегас, проектирана за хотел с казино. Висока е 350 метра и e на пето място в класацията на най-високите сгради в Щатите. Най любопитното е, че на върха й се намират едни от най-екстремните атракциони, в топ 5 на най-опасните в света.  Естествено ентусиасти да ги изпробват не липсват, и ние сме сред тях.  Атракционите са 3: 1. Big Shot - нещо като асансьор, завързват те на една седлка и те изстрелават на 50 метра със 72 км. в час, най-ужасяващата част е,  че за части от секундата се озоваваш на най-високата точка на една от най-големите сгради в света и краката ти висят във въздуха. 2. X Screem - представлява много ексчентрично влакче на ужасите, което те тласка напред и назад 8 метра извън ръба на сградата. След всяко рязко спиране на края на релсата, чувството е все едно всеки момент валкчето барабар с осмината луди на борда му ще полети право надолу към оживения стрип. Излишно е да споменавам, че след това ще е нужен часовникарски екип да събере чарковете ни от тротоара. 3. Insanity (в превод на български лудост) - това си е чиста лудост. На вид една елементарна въртележка, в която сядат общо 8 души, започват да ги въртят с нормална скорост до като достигнат хоризонтално положение с лице надолу към улицата, звучи скучно преди да отбележа факта, че всичко това се случва на 20 метра от ръба на сградата и на 274 метра височина. Тук е момента да напомня за моя панически страх от високо, но не мога да пропусна подобно прживяване и заедно с Боян и Боби смело се качвам на върха на кулата.  От фоаето на хотела си купуваме билети, решаваме да платим за по 2 атракциона на човек, като всички сме на мението, че никой няма да изпробва въртележката.  Честно казано очаквах да има опашка от чакащи, но се оказа, че са малко лудите и смелите, за сметка на зяпачите, които стоят отстрани и се подиграват на изкривените физиономии на престрашилите се.  Стигаме до върха с широк асансьор, от който влизаме в малко фоае и от там на терасата която опасва цялата стратосфера. Навън духа, и кулата леко се поклаща, много ясно това са 350 м. над земята, какво подяволите правя тук? Връщане назад обаче няма и ще трябва да се кача поне на влакчето ако не друго. Мартин и Боян сядат на първия ред, ние с Боби отзад, връзват ни здраво, въпреки това съм силно притеснена и подръпвам коланите няколко пъти да се уверя, че няма да се откопчеят точно когато не трябва. Първоначално няма нищо стресиращо и мога леко да се отпусна. Влакчето се накланя бавно назад и пред очите ни е само небе, започваме да се катерим бавно нагоре по релсата, по средата, релсата се накланя надолу и блакето полита с бясна скорост към ръба, затварям очи и почвам да крещя,  рязка спирачка, после пак бавно назад, нагоре, и още по отвесно надолу, и пак и пак и пак. В режим оцеляване съм, и в главата ми само се върти въпроса, кога ще свърши, кога ще свърши, моля те да е скоро. Стори ми се, че продължи цяла вечност, а всъщност е било за по-малко от 3 минути. Вече сме в хоризонтално положение и влакчето е спряло, но аз още не мога да си отворя очите. Боби до мен само повтаря: “човек, не мога да повярвам, че се качих на това”, той поне си беше гледал през цялото време, а мен ме заболяха очите и ръцете от стискане.  Боян и Мартин са в тотална еуфория, и бързат към следващата атракция, асансьора на върха на кулата.   Качваме се по една вита стълба нагоре към върха, вятъра и клатенето се засилват, краката ми треперят, при вида на града от високото, дъха ми спира, едновременно от уплаха и възхищение, в тази последователност. Вече съм убедена, че няма да си причиня повече страдания и ще гледам от тук как другите се возят, Боби също се отказва. Марти и Боян обаче все още са ентусиасти, други освен тях няма. Завръзват ги здраво на една седалка един до друг, те се хилят и наперено показват колко са смели, в следващия момент се чува свистяш звук и двамата се изтрелват нагоре с бясна скорост, съсвсем неочавано и без никакво предупреждение. Настава тишина, пълно мълчание, асансьора почва да пада рязко надолу, после пак се изстрелва нагоре, Мартин и Боян за буквално замръзнали на седалките, божичко добре, че не се качих. После купихме една снимка която  им бяха направили от атракционаването, при качването,  и на върха след първото изстрелване,  по ичкривени физиономии не бях виждала. Е сега определено, ще има какво да разказваме, дори се замисляме дали да не си направим тениски с надпис “ Аз оцелях след Стратосферата в Лас Вегас”. Адреналина ни е висок, говорим един през друг кой какво е преживял. На слизане минаваме покрай терасата със зяпачите, гадове мръсни, много е лесно да се смееш отстрани.  С Диди се чуваме по телефона, и се разбираме да се видим на вечеря на другия ден, днес ни се събра прекалено много. Вече не си спомням къде вечеряхме, но след преживяното мисля, че не е от значение.  Вечерта завърши с посещение на казиното в Цезар палас. Спечелих 200 долара на някаква игра която дори не разбирах, но беше много забавно, след това ги загубих на една ротативка, но пак беше много забавно. С Боян се разбрахме утре да ни заведе в най-старото казино на Вегас, където можеш да играеш на блек джек с 5 долара, за разлика от минимум 10 на другите места. С Мартин си легнахме някъде към 4 сутринта, само след 4 часа трябва да ставам за изложението.