Follow by Email

четвъртък, 3 май 2012 г.

Road Trip USA 2011 - ден 7

Ден 7 - 11 Октомври 2011
Ставам рано, с Боби трябва до към 9 да сме на изложението. Малко ми е тъпо, че не съм се наспала, но нямам много голям избор. Взимам бърз душ в огромната баня, обличам се, и оставям Мартин, приятно сгушен в пухените завивки, тайничко му завиждам. Слизам долу, а Боби вече ме чака във фоаето на хотела. Решаваме да отидем пеша до изложението  което е в хотел Венишън, на около километър надолу по стрипа.  Стрип казват на бул. Лас Вегас, който е главната улица на Вегас, повечето хотели са именно тук, като се замисля всъщност всичко е тук, страничните улици приличат по-скоро на гето.  Навън е приятно топло за сутрешна разходка. Улиците са пълни с хора, но за разлика от снощи, предимно над 70 годишна възраст, тук таме се вижда някой и друг младеж, вероятно не успял да си намери хотела предишната вечер. Обичам го този град, различен в различните части на денонощието. Спираме на малко павилионче за садвичи да закусим на бързо и продължаваме към изложението. Хотел Венишън е голям и доста внушителен. Направили са си канали с гондоли, като във Венеция, поредния стремеж на Америка към културните ценности на Европа. Целият град е построен копирайки някоя чужда забележителност, имат си Айфелова кула, египетска пирамида, венициански канали, римски замъци, само Бъкингамския дворец им липсва, но май няма да си го построят скоро, че не се обичат много с англичаните. Отнема ни около 15тина минути да минем през целия хотел за да стигнем до конгресния център, където е изложението, добре че предвидливо тръгнахме по-рано.  В конгресния център цари спокойствие, явно никой не си е дал зор да дойде рано. В тази връзка, на кой малоумник му е дошла идеята да прави толкова изложения и конгреси в Лас Вегас незнам, тук никой не се чуства предразположен да работи, всички са отнесени или пияни от предната вечер, кой ти мисли за бизнес срещи и дискусии.  Никой не е настроен на работна вълна, и както разбрахме по-късно, никой не идва на време за среща, ако изобщо дойде.  Няколко думи за самото събитие, това е първото по рода си  изложение за бизнес туризъм в Лас Вегас, инъче се провежда всяка година във Франкфурт от доста време насам, и там има голям успех. Посещават го предимно фирми като нашата, които се занимават с организация на мероприятия, семинари, конференции и конгреси. Системата им е добре измислена, и след като си платиш такса участие, получаваш достъп до интернет страница в която посетителите на изложението си запазват часове за среща с теб. Не си губиш времето да се рекламираш илизшно, хората които имат интерес към услугите ти сами те намират. Обикновенно, като ходим във Франкфурт имаме записани по 10-15 срещи на ден, и сме доста натоварени, във Вегас обаче имахме доста по спокоен график с по 3-4 срещи на ден. Малко съм разочарована, но се надявам че поне ще са стойностни. Щанда ни не беше нищо особенно, споделяхме го с още 5-6 агенции от други държави които също като нас са членки на едно сдружение за бизнес пътувания. С Боби не познавахме никой освен стария ни приятел Андрей от Санкт Петерсбург, с който сме били на няколко изложения  преди. Изключително забавен тип на средна възраст, който говори английски със смешен руски акцент. Андрей беше отседнал във Венишън и също като мен очакваше с нетърпение края на деня за да посети казиното. Отръскахме 2-3 срещи (нищо особенно, само идват да видят какво е това България, много им било интересно, и до там), хапнахме свръх скъп обяд (един сандвич,11 долара, ако искаш), разходихме се из залата да видим другите какво правят,  и видимо облекчени че вече е четири часа излезнахме навън да  чакаме Мартин да ни вземе с колата. Ще ходим на пазар в местните аутлети (поредната невероятна българска думичка). Много съм щастлива, нямам търпение, ще си обикалям по магазините без никой да ме тормози, и ще си накупя куп нови дрешки за малко пари. Какво повече да иска човек. Мартин слава богу не закъсня, дойде бързо, видимо починал и щастлив, оказа се че следобяда играл в едно от казината и спечелил на блекджек, супер, тамън на време за пазара. Бързо намерихме комплекса с магазините,  не се объркахме нито веднъж, като кучета следотърсачи сме, много яко.  Няколко думи за американските аутлети, тук за разлика от родните магазини със същото име, стоките и  намаленията са истински. Обкновено са открити комплекси в които има поне 50тина магазина на различни марки, обезателно присъстват имена като Томи Хилфигър, Гап, Ралф Лорен, Нордика, Келвин Клайн, Ош Кош, Найки, Тимбърленд, Чилдрънс Плейс и много други. Има всичко, от бижута, през бельо и обувки, до дрехи и играчки. Честно казано незнам, какво може да те накара да пазаруваш на друго място, още повече, стоките не са от някоя стара колекция или дефектни. С две думи, моят рай. Едвам намерихме място за паркиране, пълно е с народ, но това някак си не те подтиска. Спомням си, че преди 2 седмици отидох в родния Тhe Mall на поредния детски рожден ден, беше почивен ден, и имаше годишнина от откриването на мола, пълен кошмар, паркинга претъпкан, всеки спрял кой както може, на пряко на криво, вътре 40 градуса жега, хората се блъскат по ескалаторите, шума наподобява на пълен с оси кошер, ако не си прережеш вените през първите 15 минути си герой. Остави, че никой нищо не купува, а само се разхождат, това май ни е останало наследство от селския манталитет, неделя, обличаш си новите дрехи и излизаш на мегдана да те видят останалите. Но, сега съм в Лас Вегас, и изобщо не ми се мисли за родната действителност.  Паркираме и тръгваме да обикаляме, почти няма човек без 4-5 торби в ръцете, и най-важното всички са щастливи и усмихнати. С Мартин и Боби се раздляме и се разбираме да се срещнем на една пейка след 2 часа. Оказа се, че това е твърде недостатъчно време, но и утре е ден. Първата ми спирка е магазина на Томи Хилфигър, тук винаги могат да се намерят най-страхотните намаления, от рода на дънки за 25 долара (за сведения на Витошка, същите се продават за 280 лв. ), блузи с къс ръкав за 15 долара, пуловери за 20 долара, поли и панталони за по 20-30 долара, якета и палта за 60-70 долара, за какво говорим изобщо. Започвам да грабя в буквалния смисъл на думата, успявам да напълня една огромна мрежеста торба с какво ли не, и когато вече ми става трудно да я нося се отправям към пробните. Там ме чака лека изненада, опашка от около 15тина чакащи да премерят по един куп дрехи, въоражавам се с търпение, защото чакането безспорно си заслужава, а и пробните са поне 20, опашката върви сравнително бързо. Трудно е да се опише обстановката, на всички врати висят дрехи, по пода пак дрехи, двама служители с радио станции, разпределят хората по пробните,  има и няколко души които са просто придружители, но се бутат наравно с другите за да дават мнение кое как стои на познатите им. Лудницата е пълна, но никой с никой не се кара, че го бил предредил или погледнал на криво. Харесвам почти всичко от торбата си, и бързо се отправям към касите където опашката е отново потресаваща, важното, че съм доволна от покупките си. Навън вече се смрачава, изгубила съм цял час в магазина на Томи, макар че изгубила не е точната дума. Резшавам да отида в Гап, да купя нещичко за децата, срещам Мартин който вече е напълнил няколко торби, хвърляме бърз поглед кой какво си е купил и отново се разделяме. В Гап ситуацията е по-спокойна, няма толкова много народ и мога малко по-спокойно да разгледам наоколо. Купувам, якета, дънки и пуловрери за децата, сметката ми е малко над 100 долара, не е истина, за тези неща в България ще ми отидат поне 500 лв. Успях да влезна в още 1-2 магазина за обувки и вече беше време за срещата с Мартин и Боби. Бързам към пейката с 5 торби в ръцете си, двамата вече ме чакат и разказват впечетления. Боби, не може да повярва, купил е дънки Левис за него и за жена му за по 24 долара на чифт, успял е да се зарази с треската за пазаруване, и той като нас е напълнил няколко торби. Всичко е супер, настроението е преповдигнато, време е да оставим торбите в хотела, да вземем Боян, Джон и Джим и да отидем на вечеря с моята приятелка Диди, която живее във Вегас от 10тина години. Стаята ни прилича на склад, пода на спалнята е осеян с покупки, големи хартиени торби, малки найлонови торбички, кутии с обувки, добре, че разполагаме с 2 огромни куфара и теоритично ще успеем да съберм всичко. Краката ми пулсират, сядам за секунда на дивана за да се обадя на Боян, разбираме се да се чакаме след 10 минути в лобито. Джон и Джим закъсняват само с 15 минути, което е в рамките на допустимото и не успяват да ни изнервят. Решаваме да отделим малко време за забавление преди срещата с Диди. Отправяме се към хотел Стратосфера, най-високата кула в Лас Вегас, проектирана за хотел с казино. Висока е 350 метра и e на пето място в класацията на най-високите сгради в Щатите. Най любопитното е, че на върха й се намират едни от най-екстремните атракциони, в топ 5 на най-опасните в света.  Естествено ентусиасти да ги изпробват не липсват, и ние сме сред тях.  Атракционите са 3: 1. Big Shot - нещо като асансьор, завързват те на една седлка и те изстрелават на 50 метра със 72 км. в час, най-ужасяващата част е,  че за части от секундата се озоваваш на най-високата точка на една от най-големите сгради в света и краката ти висят във въздуха. 2. X Screem - представлява много ексчентрично влакче на ужасите, което те тласка напред и назад 8 метра извън ръба на сградата. След всяко рязко спиране на края на релсата, чувството е все едно всеки момент валкчето барабар с осмината луди на борда му ще полети право надолу към оживения стрип. Излишно е да споменавам, че след това ще е нужен часовникарски екип да събере чарковете ни от тротоара. 3. Insanity (в превод на български лудост) - това си е чиста лудост. На вид една елементарна въртележка, в която сядат общо 8 души, започват да ги въртят с нормална скорост до като достигнат хоризонтално положение с лице надолу към улицата, звучи скучно преди да отбележа факта, че всичко това се случва на 20 метра от ръба на сградата и на 274 метра височина. Тук е момента да напомня за моя панически страх от високо, но не мога да пропусна подобно прживяване и заедно с Боян и Боби смело се качвам на върха на кулата.  От фоаето на хотела си купуваме билети, решаваме да платим за по 2 атракциона на човек, като всички сме на мението, че никой няма да изпробва въртележката.  Честно казано очаквах да има опашка от чакащи, но се оказа, че са малко лудите и смелите, за сметка на зяпачите, които стоят отстрани и се подиграват на изкривените физиономии на престрашилите се.  Стигаме до върха с широк асансьор, от който влизаме в малко фоае и от там на терасата която опасва цялата стратосфера. Навън духа, и кулата леко се поклаща, много ясно това са 350 м. над земята, какво подяволите правя тук? Връщане назад обаче няма и ще трябва да се кача поне на влакчето ако не друго. Мартин и Боян сядат на първия ред, ние с Боби отзад, връзват ни здраво, въпреки това съм силно притеснена и подръпвам коланите няколко пъти да се уверя, че няма да се откопчеят точно когато не трябва. Първоначално няма нищо стресиращо и мога леко да се отпусна. Влакчето се накланя бавно назад и пред очите ни е само небе, започваме да се катерим бавно нагоре по релсата, по средата, релсата се накланя надолу и блакето полита с бясна скорост към ръба, затварям очи и почвам да крещя,  рязка спирачка, после пак бавно назад, нагоре, и още по отвесно надолу, и пак и пак и пак. В режим оцеляване съм, и в главата ми само се върти въпроса, кога ще свърши, кога ще свърши, моля те да е скоро. Стори ми се, че продължи цяла вечност, а всъщност е било за по-малко от 3 минути. Вече сме в хоризонтално положение и влакчето е спряло, но аз още не мога да си отворя очите. Боби до мен само повтаря: “човек, не мога да повярвам, че се качих на това”, той поне си беше гледал през цялото време, а мен ме заболяха очите и ръцете от стискане.  Боян и Мартин са в тотална еуфория, и бързат към следващата атракция, асансьора на върха на кулата.   Качваме се по една вита стълба нагоре към върха, вятъра и клатенето се засилват, краката ми треперят, при вида на града от високото, дъха ми спира, едновременно от уплаха и възхищение, в тази последователност. Вече съм убедена, че няма да си причиня повече страдания и ще гледам от тук как другите се возят, Боби също се отказва. Марти и Боян обаче все още са ентусиасти, други освен тях няма. Завръзват ги здраво на една седалка един до друг, те се хилят и наперено показват колко са смели, в следващия момент се чува свистяш звук и двамата се изтрелват нагоре с бясна скорост, съсвсем неочавано и без никакво предупреждение. Настава тишина, пълно мълчание, асансьора почва да пада рязко надолу, после пак се изстрелва нагоре, Мартин и Боян за буквално замръзнали на седалките, божичко добре, че не се качих. После купихме една снимка която  им бяха направили от атракционаването, при качването,  и на върха след първото изстрелване,  по ичкривени физиономии не бях виждала. Е сега определено, ще има какво да разказваме, дори се замисляме дали да не си направим тениски с надпис “ Аз оцелях след Стратосферата в Лас Вегас”. Адреналина ни е висок, говорим един през друг кой какво е преживял. На слизане минаваме покрай терасата със зяпачите, гадове мръсни, много е лесно да се смееш отстрани.  С Диди се чуваме по телефона, и се разбираме да се видим на вечеря на другия ден, днес ни се събра прекалено много. Вече не си спомням къде вечеряхме, но след преживяното мисля, че не е от значение.  Вечерта завърши с посещение на казиното в Цезар палас. Спечелих 200 долара на някаква игра която дори не разбирах, но беше много забавно, след това ги загубих на една ротативка, но пак беше много забавно. С Боян се разбрахме утре да ни заведе в най-старото казино на Вегас, където можеш да играеш на блек джек с 5 долара, за разлика от минимум 10 на другите места. С Мартин си легнахме някъде към 4 сутринта, само след 4 часа трябва да ставам за изложението.      

Няма коментари:

Публикуване на коментар