Follow by Email

събота, 19 май 2012 г.

Road Trip USA 2011 - den 8

Ден 8 - 12 Октомври 2011
Поредното ранно ставане след едва 4 часа сън. Чуствам се като парцал, а не съм пила капка алкохол предишната вечер. Беше време, когато не спях по цели нощи, директно се прибирах от бара за един душ и айде на работа. Подозирам, че когато си на 34 батериите се изхабяват по-бързо, от колкото когато си на 24. Не се чуствам стара, нито уморена от живота, но започва да ми става все по-трудно да съчетавам живота си на майка и съпруга с този на момичето в мен което още иска да излиза и да върши щурутии. Съвсем естествено, по-зрялата в мен винаги натделява. Искам да мога поне 2 пъти годишно да излизам, да не мисля за нищо и да осъмвам в 7 сутринта пред Мимас на попа. Поне веднъж в годината, да се кискам с момичетата в ъгала на някое заведение, на нескопосаните опити за комуникация от страна на поредния пиян младеж.  Да седна на маса с приятели и да не говорим за децата. Да спя до обяд в неделя. Да легнем с Мартин на леглото, сгушени под одеалото и да гледаме филм на лаптопа. Да отидем без план в някое хотелче извън София, да се напием безпаметно и да се измъкнем незабелязано на другия ден, защото сме направили погром в стаята. Осъзнавам, че звучи безотговорно, но в човек трябва да може да си позволява по някоя и друга необмислена постъпка, поне веднъж в готината. Въпроса е че сега и аз и приятелките ми сме омъжени с деца и вместо събота вечер в Грамофон, се срещаме в неделя сутрин в зоопарка. Но да се върнем на Вегас, града на греха, в който никой не е това което е, а аз и Боби трябва да работим. Ден втори на изложението, нищо по-различно от ден първи, освен че имаме работна среща с Джим и Джон в 10:30 сутринта. В 10:45 тях още ги няма, но това е в рамките на нормалното. Става 11:00 и започвам леко да се ядосвам, хич не ми е до несериозници, бързо си припомням, че следобяд ще ходим отново на пазар, и това ме кара да се усмихна. Деня минава бавно и сравнително скучно. Срещаме се с няколко души, все силно заинтересовани от България, но само до там. Джон и Джим не се появяват, по късно се оказа, че единия се успал, другия му се карал, както и да е, несериозна работа. Към 16:00 часа вече чакаме Мартин да дойде да ни вземе пред входа на хотела. Днес отново ще пазаруваме и ще вечеряме в хотел Ню Йорк с Диди. Решили сме преди аутлетите да посетим търговския център в хотел Сизър Палас, най-кичозния хотел във Вегас. Ако имате представа от тъй наречения стил "чирпански барок", то той на 100% отговаря на това което е вътре във въпросния хотел.  Оставяме колата на пиколото и влизаме. Центъра е голям почти колкото  родния Мол София, но на едно ниво. Тук магазините са по-луксозни и разбира се по-скъпи. Тавана е боядисан така,че да имитира леко облачно небе, пода е павиран, има улични лампи, идеята е да се чустваш като на улицата, обаче е толкова подтискащо и  мрачно, че не прекарваме повече от час вътре. Най-интересното е огромния аквариум с екзотични рибки в центъра на мола. Има всякакви видове вътре, малки, големи, цветни, сиви, странни и по-обикновенни, както и куп ахкащи хора залепили ръце и лица на стаклата на аквариума. Купувам си бельо от Виктория Сикрет и разбира се един куп козметика от Диор. Тук една спирала например струва 26 долара, в България е 60-80 лева, почти двойно по-скъпо, да не говорим за кремовете и мазилата. Доволна съм, но по-добре да си ходим към аутлетите и затова се отправяме натам.  Паркираме на паркинга на магазините,  намираме си място доста близо до входа, което си е жив късмет. Разделяме си и аз се насочвам право към Ралф Лорен. Вчера влезнах за малко и  си харесах доста неща, но времето беше малко а опашката на касата почти излизаше извън магазина. Днес не е по-ралично, но поне имам 2 часа време. Купувам си пола, дълъг и къс панталон, както и един чорапогащник, сметката ми е 156 долара, не мога да повярвам това все пак е Ралф Лорен.  От други магазини си купувам, пуловери, бельо, малко бижута, обувки, още дрехи за децата. На няколко пъти засичам Мартин, и неговите  торби не са никак малко. Започвам да усещам лека умора, но пък се чуствам свободна и щастлива. Навън започва леко да се смръчава, и идва времето за среща с Боби и Мартин, на пейката до шадравана. Аз пак пристигам последна, торбите едвам се събират в ръцете ми, незнам защо, не винаги си купувам 100 % смислени неща, но винаги изпитвам удовлетворение, че съм похарчила пари. Събираме всичко в багажника, да живеят грандоманските американски коли. Бърза спирка в хотела, да натрупаме покупките на камарата в стаята, да вземем останалите и да отидем в хотел Ню Йорк, където ще се качваме на  влакчето на ужасите. За разлика от Стратосферата, това влакче изглежда като детска въртележка, поне външно. Джон дори се изказа, че било за бабички. Оказа се обаче, че това което се вижда от улицата е само една малка част от цялото влакче, това което не се вижда са едни лупинги, които не само, че не са за бабички ами и успяха да ни изпотят петичките. Преди да се качим на влакчето обаче се срещаме с Диди, тя ни чака вътре в хотела. Никак не се е променила, все същата си е, а не съм я виждала от има няма 6-7 години когато замина за пръв път в Америка. Работила е какво ли не, предимно по казината, но се е устроила, и децата и  са при нея, и са добре. Липсва им България, както на повечето емигранти които някога съм срещала, имат желание да се върнат, но на този етап не виждат как точно може да стане това. Разбираме се с Диди да ни чака на изхода, а ние с Мартин, Боби, Боян и Джон се качваме на влакчето. На входа има табелка, че трябва да оставим всичките си вещи в предоставените за целта шкафчета, чанти, часовници, бижута, и каквото там имаме по джобовете. Започва да става сериозно, но аз обожавам влакчета на ужасите, въпреки, че почти през цялото време държа очите си затоврени, когато слезна изпитвам едно уникално чуство на спокойствие и удовлетвореност, гласчето вътре в мене ликува: “Оцелях, оцелях, юпииииии”.  Пълно е с хора и не успяваме да седнем най-отпред, затова се настаняваме някъде по средата, тръгваме, леко се катерим по релсите които излизат извън сградата, чакър, чакър, чакър и сме на върха, подухва лек ветрец и целия град е пред очите ни, гледката определено спира дъха ни, и от там за части от секундата влакчето се стрелва надолу, завърта се, объръща ни надолу с главата, връща се назад, пак се преобръща....господи дали успях да си затворя очите, опитвам се да крещя, ама не става, звуците просто не излизат от гърлото ми. За бабички било, да бе да, ама някой друг път. Цялото преживяване трае не повече от минута две, от които полвината време си в безтегловност, в останалото с опъната от скоростта кожа. Много яко, много наиситина. Слизаме и Джон чистосърдечно си признава, че не е бил прав с прибързаното си изказване. Аз си мисля, добре, че оставихме вечерята за после. Диди ни заведе в един много приятен ресторант вътре в хотела, масите са буквално залепени за казиното, но готвят вкусно, и успяваме отново да се натъпчем до пръсване. За собствено успокоение, ще кажа, че е почти 22:00 часа и не сме яли нищо от 12 на обяд. Говорим си с Диди за живота във Вегас. Не и е лесно определено, но все пак е успяла да постигне нещо, през 1-2 години си идва до България, има работа, къща, мъж, хубава кола, децата и са при нея, липсват само многото приятели и ходенето на гости по къщите в петък вечер, но човек трябва да прави компромиси. Аз лично за себе си май не мога да го направя, живота на емигрант не ме влече, въпреки, че не веднъж съм искала да си стегна куфарчето. Дори сме си говорили в къщи, можем да продадем 3 стайния в Павлово и да купим имение с 5 спални и басейн във Флорида, дори ще ни останат пари за обзавеждане. Продаваме колите, стягаме куфарите и тръгваме. Мартин лесно ще си намери работа, аз също бих могла, но някой ще трябва да е в къщи да се грижи за децата, да ги води и взима от училище, да им помага с адаптацията към новата среда, бабите няма да ги има да помагат.  Преди да съм се усетила, ще се превърна в застаряваща домакиня с престилка, която по  цял ден пече сладки, ходи с колата до супера, гледа канала за пазаруване, и не излиза от фейсбук профила си, който е единствената и връзка с “реалността” извън дома. Ужас, аз определено не съм тази жена, но не мога да скрия, че лесния и подреден живот в Америка понякога ме блазни. Диди ни разказва, за многото българи в Лас Вегас, които работят като крупиета в казината и се крият от другите българи....спомням си за вица “какво има в г**а на един българин в чужбина? Средния пръст на друг българин”,  тъжно но истина. След вечеря се разделяме с Диди с обещанието, че пак ще се видим възможно най-скоро, и се отправяме към най-старото казино на Лас Вегас да поиграем малко блек джак. Боян говори за това място от както сме дошли, и честно казано нямам търпение да го видя. Всъщност, ства въпрос за онова място с гигантския махащ каубой, който всички сме виждали по филмите, с тази разлика че въпросния каубой отдавна е махнат и заменен от модерна светеща табелка. Казиното разбира се има прилежащ към него хотел, супер мизерен, но на топ място по средата на стрипа с цени за стая от 30-40 долара. Помислих си, че доста хора завършват греховната си сага тук, след като похарчат всичките си пари. Оказа се, че и Боян е завършвал едно от предишните си пътувания тук, но нали каквото се случва във Вегас си остава във Вегас. Казиното е супер автентично, опушено, мирише на пот и цигари, пълно с крещящи и превъзбудени хора, тук там се вижда по някой пренесъл се в по-добрия свят, следствие на алкохолен дилириум. Сядаме директно на масата за блек джак, поръчваме по едно четворно уиски без пари (вече обясних защо четворно) и палим по цигара. Уискито ни го носят в малки мазни чаши, като онези които се продават в смесените магазини по селата.  Чуствам се като излязла от ниско бюджетен уестърн, липсва само Уили Нелсън с китарата седнал на бар стол в ъгъла. Залаганията започват, честно казано нямам идея какво точно правя, но е забавно. Смеем се, говорим си глупости разбира се не печелим нищо, загубваме всичко за кратко време, дори не успях да си допия уискито.  Време е да се връщаме обратно към хотела. Весели сме, не сме ни най-малко ядосани, благодарна съм, че въпреки всичко се прибирам в луксозния си апратамент в хотел Вдара, на 21вия етаж, ще си измия зъбите в огромната баня и ще си легна в мекото гигантско легло сгушена в обятията на любимия мъж. Мамка му децата ми липсват. Утре летим за Чикаго, и само след 2 нощи ще сме си отново в къщи.      

Няма коментари:

Публикуване на коментар