Follow by Email

петък, 30 март 2012 г.

Road Trip USA 2011 ден 1, 2 и 3

Ню Йорк до Лас Вегас   - 9 дена, 9 щата, 7 полета, 1 кола и 2500 км  по безкрайните пътища на централните  Съединени Американски Щати. 
Ден 1 - 05 Октомври 2011 - Ню Йорк Ню Йорк
Чаках този ден с огромно нетърпение, пътуванията винаги ме вълнуват до някаква степен, може би защото, след стотици полети зад гърба си, още не мога да преодолея страха си от летене или защото от 3 години не съм посещавала любимия си град......Събирам си мислите и почвам да приготвям куфарите или по-точно куфара. От опит знам, че за САЩ се тръгва с много малко багаж,  слагам по 2 чифта гащи за мен и за Мартин, по една тениска, един панталон малко козметика (или по-скоро повече козметика, когато си на 30+ тези неща са важни, тук си спомням за Секса и Града 2 и чантата на Саманта с хормони и мазила) една връхна дреха и готово.  Тук е време да вмъкна няколко реда за организацията в моето семейство преди пътуване, и по-специално преди пътуване без деца. Не се случва много често но когато се случи си е живо предизвикателство. Мартина е на лагер от училище, ще се върне след няколко дена, майка ми ще я посрещне, ще я гледа за уикенда, после ще я заведе в къщи, където щафетата ще поеме свекарва ми. Това е свързано с инструктаж от моя страна и към двете баби, как да я обличат, какво да яде, какви закуски и приготвям за училище, какви лекарства и се дават, ако опазил ме господ започне да кашля, или вдигне температура....забравила съм нещо, но съм спокойна, че все пак Америка е развита държава и телефоните работят където и да си (по късно се оказа че това с телефоните не е точно така, но след малко ще стигна и до там) . Ема от преднтата вечер е закарана при Лидия, която я гледа по принцип, и сега ще прекара следващите 9 дена при нея. Стигаме до милото ми куче Ангъс, с него драмата винаги е голяма. От седмица съм почнала да подготвям майка ми, че ще се наложи да го приюти при нея докъто ни няма.Това не и е особено приятно, но няма избор и го приема, след като не пропуска да ми напомни колко е труден за разхождане, как спи върху нея, пръхти и се лиже по цяла нощ и съответно не я оставя да мигне.
Децата са разпределени, чантите са строени в коридора, свекърва ми е инструктирана да ми полива цветята на всеки два дена, време да тръгваме към летището, юпиииии.  Минаваме да съберем колегата ми Боби, който очевидно не знае, че за САЩ се пътува с празен куфар и се появява с натъпкан почти до горе сак, на този етап не ми е ясно как ще събере всичките покупки които предстои да направи :)  Вероятно е добре да спомена, че всъщност целта на това пътуване е изложение за бизнес туризъм в Лас Вегас, на което аз и Боби ще представляваме фирмата ми Лидия Турс. Стигаме бързо до летището, няма задръстване, това е добре. Предвидливо съм направила online check in и само оставяме куфарите на багаж, след което излизаме на вън да изпушим по една, две, три цигари, все пак през следващите няколко часа няма да имаме тази възможност. За летище София нямам какво да кажа, толкова е празно и скучно, че не е за разправяне. Полета до Лондон минава добре, запазила съм ни места на аварийния изход където коленете ни не опират в брадичката, изяждаме по един сандвич (между другото впечетлена съм от кетъринга на Бритиш Еруейс), прочитам 2 клюкарски списания и самолета вече рулира на летище Хийтроу.  Започва безумна надпревара, кой ще излезе пръв от самолета, винаги ми е било чудно какво точно постига човек като избута останлите 120 пътници и се озове пръв на терминала. Все едно, на изхода стои един и раздава парични премии на преборилите се, а те напускат самолета със самодоволната усмивка на победители. В крайна сметка винаги печелят двамата костюмирани господа от бизнес класа. И сега, като се замислих след 6-7 часов полет май и аз винаги обмислям план, как да изпреваря възрастната двойка  от предния ред........абе друго си е да си пръв.  Летище Хийтроу, лудница, както винаги, можеш да видиш хора от всички националности, някои тичат, други зяпат по магазините,  трети пият кафе, четвърти са се втурачили в екраните на лаптопите и смартфоните си, има болни, спящи, луди, абе всичко има, само място за пушене няма. А преди имаше, от онези кабинки, където е достатъчно само да влезнеш и да дишаш дълбоко около 30 секунди. Мартин, който пуши по кутия, кутия и полвина на ден, изживя доста сериозен шок, предстояха още 8-9 часа без цигари, а като сложим и трите часа полет София-Лондон, това си е цяла вечност. Да са живи и здрави всички производители, на гумени, ментови и шоколадови бонбончета! Една торба от гореизброените по-късно вече се качвахе на самолета за Ню Йорк. Летяла съм по този маршрут над 10 пъти и всеки път попадам на един и същи тип пътници:  1. Ортодокаслани евреи, нали се сещате от онези с масурите и шапките тип бомбета. 2. Семейства с деца под 3 годишна възраст, които обезателно реват по време на целия полет (не ме разбирайте погрешно, аз имам две деца и знам какво е). 3. Индийци, които полвината време се молят, другата полвина четат книга, винаги съм се удивявала как тези хора успяват 8 часа да не отидат нито веднъж до тоалетната, може би използват някоя тибетска мантра за въздържание от уриниране или нещо подобно. Настаняваме се в последния салон на самолета, на дълги полети винаги обичам да седя най-отзад, ако имаш късмет остава по някоя и друга четворна седалка свободна, на която можеш да се излегнеш. Случея не е такъв, ще го преживея, успокоявам се, че полета е само 7 часа. 2 ядената, 3 филма и няколко питиета по-късно кацнахме благополучно на летище Кенеди. Мога да си отдъхна, следващия полет е чак след 24 часа, имам време да се настроя психически. Изваждаме невероятен късмет, опашката на паспортна проверка е само от 100тина души, обикновено са поне 5 пъти повече. На гишетата не ни разпитват много, хората са ведри и умихнати, никой не те гледа все едно си му изял вечерята, никой не се бута, никой не те предрежда, чак ми става малко тъпо. Взимаме куфарите и бързаме към изхода, да не кажа тичаме. Мартин пали цигара, аз спирам за миг, вдишвам дълбоко  - това е Ню Йорк, тук въздуха се усеща по различен начин, обзема ме еуфория. Имаме поръчан траснфер до хотела (за който изтеглиха от кредитната карта на Мартин доста повече пари от необходимото, ще се разправяме по-късно), шофьора закъснява, не се ядосвам, в Ню Йорк съм, нямам причина да се ядосвам.
22:00 часа е, в България трябва да е някъде 5 сутринта, спала съм всичко на всичко 15 мин. сгъната на три, в седнало положение, глезените ми са изравнени с бедрата, гладна съм, жадна съм, но не ми пука, аз съм в Ню Йорк. Пристигаме в хотела, на Time Square, резервирала съм апартамент с хол и спалня, Боби горкия трябва да спи на разтегателен диван, но тъй като в спалнята има 2 достатъчно големи легла, решаваме, че ще е по-разумно да не го мъчим излишно. Хвърляме багажа, и излизаме. Бързаме да отидем на Емпайър Стейт Билдинг преди да са затворили, работят до 02:00 ч. Междуврменно съм си разменила няколко smsа с Боян, който е в Ню Йорк от няколко месеца и ни чака с нетърпение. Правим си среща пред входа на Емпайър Стейт от към 5то авеню. Как звучи само, все едно сме се разбрали да се чакаме на Попа след работа :) Ако накога отидете в Ню Йорк обезателно се качете на Емпайър Стейт Билдинг по тъмно, гледката е несравнима. Октомври месец е, и навън е сравнително хладно, на 86тия етаж вятъра духа толкова силно, че кожата на лицето ми се опъва като платно на лодка, но не ми пука, аз съм в Ню Йорк. Ще ми се да можех да опиша звуците които се чуват, града диша, уникално е. Слизаме долу, Боян се задава от съседната улица. Радвам се да го видя. Вече сме доста гладни и е време да потърсим къде да хапмнем на бързо, часа е 01:30 посеред нощ, но това е Ню Йорк, градът който никога не спи. Оказа се, че кризата явно ги е ударила, и последното вече не важи с пълна сила. Порбваме на няколко познати места, като Applebee’s  на Тайм Скуеър (правят най-страхотните ребра които някога съм яла), обаче всички затварят в 02:00 и не ни пускат дори да влезем. След едночасово обикаляне, влизаме в едно заведение, където ни дават да разберем, че са ни приели само защото сме 4рима и вероятно им е станало мъчно за нас, вече започна малко да ми пука, но все пак съм в Ню Йорк. Вечеряме и бягаме към хотела, време е за лягане не сме спали от 26 часа, краката ми пулсират, обувките са ми свръх отесняли, а утре пак път ни чака. 
Ден 2 - 06 Октомври 2011 - Ню Йорк - Литъл Рок
Някой ще ми обясни ли защо винаги когато имам възможност да спя до 10-11 часа се будя в 07:30, пуст навик, няма оправия. На хотел сме, няма ги децата, кучето и него го няма да ни цвили на главите от 6 сутринта, и пак не се наспиваме като хората. Не ми пука, в Ню Йорк съм, ще спя като се върна. Боби излиза преди всички, тъй като на него му е за първи път, редно е все пак да види максимално много забележителности, до колкото това е възможно. Ние с Мартин сме гъзари, пием кафе в Старбъкс на Тайм Скуер, закусваме в Applebee’s , солидна закуска както си му е реда, и тръгваме към магазина на Apple на 5то авеню. За нас това посещение е абсолютно задължително, дори и за 4 часа да сме в Ню Йорк, Apple store е част от програмата. Ако не го видим, ще е нещо като да отидеш в Рим и да не видиш Папата. Напрвихме си добра сутрешна разходка, няколко снимки пред входа на Сентръл парк и право в магазина. Между другото, ако не знаете в Сентрал Парк не се пуши, навсякъде има едни табели “Central Park is a smoke free environment”, стори ми се малко абсурдно, но не го направих на въпрос, все пак това е Ню Йорк, всичко е възможно. Тук и чисто гол да излезнеш насред Бродуей, едва ли на някой ще му направи впечетление. Спомням си, че първия път когато стъпих в този космополитен град през далечната  1993та, а тогава бях само на 16 години,  си помисих “колко луди хора има тук”, всеки втори си говори сам, а тези които не си говорят сами си имат въображаеми приятели. Сега изобщо не ми прави впечетление, то и в София стана така, ако не си поне малко луд забрави да оцелееш. Но да се върнем на важните неща от живота, магазинът на Apple на 5то авеню. Атмосферата тук трудно може да се опише с думи, пълно е с хора, опашките на касите са безкрайни, всеки купува като за последно, в България подобна еуфория се среща само по коридорите на Мола преди коледа, с малката разлика, че у нас всички само се разхождат. Друго си е да кажеш, че си бил в Мола, но да не забравяме, че на мен не ми пука, това е Ню Йорк. На бързо купуваме, Ipad 2, калъф за Ipad 2, калъф за Iphone и протектор за MacBook Pro, мисля си че този път минахме тънко, 3 годии по- рано, от същия магазин си тръгнахме с 2 пъти повече артикули. Търпеливо изчакваме около час на опашката, плащаме и си тръгваме. Доволни сме. Ако питате Мартин, той още сега ще си отвори кутията с Ipada и ще почне да го “разцъква” насред 5то авеню. Пред магазина са се събрали хора, има камери и фотоапарати, хората поставят цветя, ябълки и плюшени играчки на тротоара. Сещам се, че вчера почина Стийв Джобс, основателя на Apple, става ми мъчно, мир на праха му. Часът е вече 12 на обяд, време е да напускаме хотела, в 13:00 имаме среща с Боян и ще тръгваме към летището. Боби се е върнал от обиколка на Ню Йорк с двуетажен автобус, видял е повечето забележителности , впечетлен е, но всичко му е било толкова набързо, че едва ли утре ще помни и полвината от това което е видял. И все пак това е Ню Йорк, тук живота е на бързи обороти. Отиваме на рецепция, хвърляме всички в див ужас с репликата, че ще плащаме в брой. Момичето което ни обслужва никога не в виждало 600 долара кеш, сто доларовата банкнота се оглежда като полезно ископаемо. Пита ни за последен път дали не искаме да сложим сметката на кредитната ни карта, любезно и отказваме, това не попречи да блокират 700 долара от картата на Мартин, които отблокираха няколко месеца по-късно. И все пак, не ми пука, аз съм в Ню Йорк. Боян вече е тук, обзема ни еуфория. Поръчали сме трасфер, цяло чудо е, че щофьора е дошъл на време. Тръгваме към летището, градът ще ми липсва, но знам че ме чакат още много вълнуващи мигове, а и със сигурност един ден пак ще се върна тук.  На летището имаме достатъчно време да хапнем преди да се качим на самолета за Шарлот, Северна Каролина. В Шарлот престояваме само няколко часа. Между другото съм имала удоволствието да посетя този град преди години, и мога да кажа много хубави неща за него, но сега съм на друга вълна, а и мислите ми са още в Ню Йорк. Вечеряме в едно приятно ресторантче на летището, явно най-оборотното тук, защото има 10тина души кото чакат да бъдат настанени. Когато някоя маса се освободи към нея се хвърлят едновременно двама- трима изгладнели пасажери, който пръв си метне чантата на стола печели. Излишно е да казвам, че ние нямахме проблеми с настаняването, все пак сме българи, ако не друго сме се научили как да се бутаме и предреждаме, след толкова години прекарани по опашките.  Хапнахме добре, от храната в САЩ не мога да се оплача, всичко е с високо калорийно съдържание и в индустриални количества. Всяко мое пътуване до Америка е свързано с 3-4 килограма отгоре, зависи колко дена съм пребивавала, в мое оправдание ще кажа, че тук и от въздуха се напълнява. В хапване и приказки не усещаме кога е дошло времето за следващия полет. Стомаха ми пак е на топка, но се успокоявам, че ще сме във въздуха само час и половина.  На път сме за Литъл Рок, Арканзас. Ако се питате къде по дяволите е това, ще ви кажа, че екс президента Бил Клинтън е родом от там, не е малко. Няколко думи за американските самолети, за нищо ги нямат, на борда е като в междуселския автобус от Долно до Горно Уйно. Стюардесите са в пред пенсионна възраст, но пък са усмихнати, подават ти полагащото ти се пакетче фъстъци все едно е поднос с черен хайвер. В края на полета благодарят на всички пътници че са се държали прилично, не е зле, чустваш се специален, мога само да кажа, добре че алкохола на борда е с пари.  Часа е 22:00, кацаме в Литъл Рок, отдъхвам си,без самолети през следващите 7 дена. Отправяме се тичешком към изхода, слава богу, не чакаме дълго багажите, взимаме куфарите и право към паркинга с колите под наем. Резервирали сме голяма кола, важно е да ни е комфортно, в нея ще прекараме доста време от тук та чак до Лас Вегас, 2 500 км. ако трябва да бъда точна. Колите в Амрика се наемат по много интересен начин, отиваш на едно гише, любезен и леко глуповат служител (то в Литъл Рок, Арканзаз какъв да е) ти взeма книжката (гелда я странно, предполагам си казва на ум “Bulgaria, what the f*ck!”)  и кредитната карта , естествено блокират ни още 1200 долара, здраве да е.  Подписваш се на един договор и ти кават, отиди на паркинга, секция Б, ред 3 и си избери кола, ключовете са на таблото. Много добре, озоваваме се през един огромен Шавролет Събърбан сив металик, 7 места, автоматик, навигация, DVD и най-важното огромен багажник, все пак аз възнамерявам да ходя на пазар, а това значи поне 2 нови куфара. Качваме се в колата и потегляме, никой не те пита ти кой си и защо си тръгваш от тук с тази кола, хората си имат доверие. Аз си мисля, направете го това в България и още първите 5 минути ще останете без коли. Щастливи сме, макар и малко изморени, очакват ни 2 часа каране до Мина, Арканзас където ще прекараме ноща в къщата на родителите на приятелката ми от гимназията в Тексас, Хедър. Минаваме през гориста местност, сами сме на пътя, навън е пълен мрак, има предупредителни знаци за опасност от преминаващи животни, всякакви животни, от еноти през крави до сърни и елени. Добре, че дупки няма. Наляга ме носталгия. Някой решава, че е добра идея да си разказваме филми на ужасите, сещам се поне за 3, в които действието се развива на подобно място. Проблем, ходи ни се до тоалетна, бензиностанции не сме виждали от близо час, най-добрия ни избор е подобна на мотел сграда която изниква от нищото. Отпред има 1-2 коли, нищо не свети, никой не се вижда, изглежда запустяло, решаваме, че ще е по-разумно да използваме горичката от дясно.  Това е един от моментите, в които много ми се иска да съм мъж и просто да се изправя до някое дърво обърната с гръб към пътя. Очевидно не мога да го направя, и само мога благородно да завиждам на Мартин, Боби и Боян. Налага ми се да влезна на вътре в гората, любезно моля мъжете да дойдат да ме търсят, ако не се върна през следвщите 5 минути. Те любезно ми казват да си гледам работата, разбира се не така директно и не точно с тези думи. Взимам ключовете за колата с мен, така съм сигурна, че няма да ме зарежат насред нищото ако се появи някой с моторен трион например. Бърза съм, за малко да си намокря панталоните, толкова скоростно ги вдигнах. Мой ред е да карам, Боян е навигатор, сяда до мен, Мартин и Боби са късметлии и могат да подремнат през следващия час. Паля колата и заключвам вратите, това е просто задължително. Дано не срещнем някое животно на пътя, няма да го преживея ако ударя нещо. С Боян си говрим за нещата от живота, вече не ни е забавна темата с хорор филмите, Мартин и Боби спят на задната седалка. Навигацията ни показва че наближаваме Мина, вече се виждам в хоризонтално положение под завивките, въпреки че ми е малко притеснено, наближава 1 часа през ноща, а Джойс (майката на Хедър) не спи за да ни посрещне. Разминаваме се с първата кола от 120 километра насам, явно е, че влизаме в цивилизацията. Първата къща се подава на хоризонта, ето я и табелката: “Добре дошли в Мина, население 5600 души”. Жестоко!  Хедър ми е дала доста подробни инструкции как да намеря къщата на родителите и, на първия светофар (единствения сфетофар) в дясно и след селскостопанското летище пак в дясно и сме там. Намираме адреса без поблеми, оставаше и да се загубим, паркираме на поляната пред къщата поради липса на тротоар или пътека. Джойс се появява на входната врата, мили боже познах я, не съм я виждала от лятото на 1994та, напълняла е, но и аз не съм отслабнала. Прегръщам я и я поздравявам, прекарала съм много време в дома на тази жена докъто учех в Тексас. Тя ни приема много ведро, представям и съпруга ми Мартин, колегата ми Боби и приятеля ми Боян, бързаме да влезнем,  все пак е 01:30 посред нощ. Настаняват ни в две стаи, една срещу друга с баня по средата. Обстановката е автентична и доста наподобяваща на декор от онези филми за които си говорехме по-рано същата вечер. В стаята ни с Мартин има голяма кукла в единия ъгъл, обърната е с лице към стената,  брутално е, имаше един филм Чъки незнам дали го помните. Спомням си за него, но се успокоявам, че това е просто филм, а ние сме в Мина, тук хората са дружелюбно настроени. Боян казва, да не се учудваме ако ни събуди с писъци от съседната стая (шегува се разбира се), кавам му, че ако се уплаши от нещо може да дойде да спи на пода при нас, ще се съберем всички в една стая и ще оцеляваме заедно. Заспиваме бързо, утре ни чака вълнуващ ден.
Ден 3 - 07 Октомври 2011 - Мина - Батийст
Излишно е да казвам кога се събудих, но днес се вълнувам извънредно, ще видя Хедър която не съм виждала от 2005та когато с Мартин и бяхме на гости в Тексас. От тогава тя, роди 4то дете, разведе се, омъжи се повторно и се премести 2 пъти в различни щати, а на мен нищо сериозно не ми се е случило, освен че родих 2ро дете. Инъче казано изостанала съм във всяко отношение, не че ми е зле, но помислете си, в Америка имам само 2 деца, а в България имам цели две деца, малко като вица за тик так и калориите. И така, събудих се малко преди 07:30, взех си душ, обух си последния чифт чисто бельо, (днес трябва да се пазарува, че останахме без гащи) и седнах на дивана в хола да погледам малко телевизия преди останалите да са се събудили. Натиснах копчето на дистанционното и телевизора се включи на канала за пазаруване от дома (home shopping network), явно Джойс е почитателка. Тук имат много такива канали, нещо като Българския топ шоп, но 24 часа в денонощието. Пълен ужас, къде е удоволствието в това да седиш на дивана и да си купуваш тигани или пръстен с диамант (и бижута продават), за пореден път се убеждавам колко им е сбъркана нацията, а ние се стремим да им подръжаваме. Живота на Джойс, домакинята, се върти между канала за пазаруване, къщата, готвенето, прането и гладенето на ризи, и после защо някой си се събудил и отишъл в местното училище където без причина застрелял 20 деца.  Но да се върна на по-приятните си вълнения. Хедър ще дойде всеки момент, пътувала е час и полвина от дома си, за да ни вземе и да отидем заедно с родителите и на закуска, нямам търпение. Колата и, поучукан 7 местен ван (предвид многобройната и фамилия, очаквах поне 16 местен микробус),  спира на тревата пред къщата, бързо зарязвам телевизора и изкачам на вън да я посрещна. Не се е променила въобще, все същата дълга руса коса (тук аз съм я изпреварила, сменила съм поне 5 прически и 4 цвята, на косата за последните 6 години), спортно облекло и няколко пласта пудра на лицето. Още от училище носи изключително много грим, пластове фон дьо тен, пудра и незнам колко слоя спирала на миглите. Звучи невероятно, но и отива, честно казано не мога да си я представя по различен начин. Прегръщам я, определено ми е липсвала,  дошла е с най-малкото си дете и единствено момиченце, Брук. Другите вече са станали и са готови за тръгване, гладни сме, определено има нещо във въздуха, тук човек може постоянно да яде, после дебели били американците, ами те не са виновни хората. Натоварваме багажите в Шевито (нямя да се връщаме, след закуска продължаваме към къщата на Хедър) и отиваме в местното ресторантче, където имаме среща с бащата на Хедър, той ще излезе от работа за да ни види. Центъра на Мина е като излезнал от ретро филм, правим си няколко снимки пред емблематичен билборд с черно бяла снимка на семейство и каруца, явно от първите заселници, на който пише “Добре дошли в Мина”. Локалното ресторантче е малко, но много уютно, сядаме на централната маса, и поръчваме един през друг, сервитьорката ни гледа странно, говорим по между си на някакъв напълно неразбираем език. Излишно е да казвам, че дори да и споменем от къде сме, едва ли е чувала за България и вероятно мисли, че или е някъде в южните щати или е част от Германия. Изяждаме цялата храна на света, яйца, бекон, пържени филийки, настъргани пържени картофи (казват им хашбраунс, много са вкусни), палачинки, кафета, сокове, коли, сигурно пропускам нещо. На никой не му прави впечетление количеството което изяждаме, тук си е съвсем нормално да се натъпчеш от сутринта. Бащата на Хедър, Пол, никак не се е променил, работи в местния универсален магазин “Уолмарт”, ходи рано на работа и се прибира привечер, за обяд задължително си е в къщи, всеки петък от 20 години насам ходят да обядват пица, вълнуващо нали. Говорим си общи приказки,  прятно ми е, връщам се в ученическите си години, ех спомени спомени. Нямаме много време за губене, пак път ни чака, ще ходим до къщата на Хедър, която живее в Батийст, Оклахома, това е на час и полвина път от тук в съседния щат. Незнам как да го наричам, защото както каза Хедър, то дори не е град, ама не е и село, може би махала, абе ще си му казвам просто Батийст. Взимаме си довиждане с Джойс и Пол, благодарим за гостоприемството и  тръгваме. За малко да забравим, правим кратка спирка в Уолмарт да си купим гащи и чорапи поне, кратката спирка се превръща в двучасов престой и 10тина торби с покупки. Важното е, че си купуваме няколко филма за DVDто в колата и храна за из път, чипсове, и всякакъв вид боклуци, това е Америка, тук тези храни са в култ. Решаваме, че е редно напълно да приемем максимата, когато си в Америка, дръж се като американец, нали после ще си търсим оправдание за четирите килограма отгоре. Излизаме от Уолмарт, доволни сме, все пак човек е човек когато пазарува, или поне в нашето семейство е така. Тръгваме към Батийст, следваме Хедър, отново сме на познатия ни път, от двете страни гора, и нито една кола през следващите 2 часа, вече сме в друг щат, но пейзажа не се променя.  Решаваме да направим леко отклонение и да посетим известен местен парк, от който имало страхотна гледка към някаква долина. Мястото е красиво наиситна, но да вземат да дойдат и да се качат на Алеко например и тогава да ми говорят за гледки. Хората с какви неща се гордеят, а ние тука не оценяваме какво имаме, това обаче е друга тема. Правим си няколко групови снимки, на паркинга, пред ретро локомотив, с двете харлита на входа на парка, до колата, с едно дърво, и естествено с табелката която те информира какво да правиш ако срещнеш мечка в гората, чуствам се като японски турист. Време е да тръгваме, вече е почти обяд, не е редно да пропускаме хранене. Пътя от тук до Батийст е сравнително кратък, минаваме по черен път, вдига се прах до небесата, и вече сме пред къщата на Хедър, или фермата на Хедър или както там я наричат.  Външно изглежда доста прилично, голяма къща, на два етажа, с просторна веранда и двор който трудно можеш да обхванеш с поглед, оказва се, че имота им е 8 акра, или приблизително 32 декара. Минаваме от към задния вход, до вратата има голямо оградено пространство с около 30тина кученца вътре, предимно дакели и йоркширски териери, както и кръстоски между дакел и йоркширски териер. Спомням си, че в предишната си къща Хедър отглеждаше 10 котки, 3 кучета и 2 хамстера, абе и аз обичам животните ама това ми се вижда малко прекалено. Отиваме да се порадваме на кученцата, много са сладки, има и бебета, едното малко дакелче е с шоколадово кафяв цвят, всичките са се скупчили в края на оградата и въртят опашки, опитвам се да ги преброя но бързо се отказвам. Влизаме в къщата, хола е просторен с много висок таван, на първия етаж има и прилична кухня, голяма трапезария, 3 спални и 2 бани, по широко дървено стълбище се стига до втория етаж където има още две спални. Интериора е приятен, нищо крещящо, семпло и уютно е, обаче хаоса е неописуем. Мивката е пълна с мръсни чинии, по кухненския плот можеш да разбереш какво са яли през последните 2 седмици, в хола е пълно с играчки, дрехи и обувки има по пода из цялата къща, до хладилника стои торба с боклук която е пробита и полвината боклуци са небрежно разпиляни. Поемам дълбоко въздух, и мислено правя план къде да изчистя първо. Боби изживява истински културен шок, когато децата се прибират от училище и започват да скачат по дивана с мръсните обувки, излизам на верандата, инъче няма да издържа и ще хвана парцала. На вън е много приятно, в края на поляната пред къщата се вижда стадо крави, Хедър ни кава, че това са техите крави, 20 на брой, правя бърза равносметка на ум: 5 деца (4 на Хедър и 1 на съпруга и Марк), 30 кучета и 20 крави, а аз си мислех че у нас е зоопарк. Двора е меко казано осеян с кравешки акота (опитвам се да бъда културна), в единия край има раздрънкан пикап и АТВе, в другия порутена барака с 3-4 кални колела пред нея.  Марк се прибира от работа, запознаваме се, много симпатичен и благ мъж, носи дънки Вранглер (запазена марка на фермерското и каубойското общество в Америка), фланелка и бейзболна шапка,  пълна противоположност на първия съпруг на Хедър, който ходеше с кубинки и дълъг кожен шлифер. Накачурваме децта по колите и отиваме да обядваме. Най-близкият ресторант е на 50 км., това важи и за най-близкият магазин за хранителни стоки, а като се замисля и за най-близката къща в района, което ме връща на въпроса какво всъщност е Батийст? След около 45 минути пристигаме в малък крайпътен ресторант, или както им казват тук “Дайнър” (dinner), сформират ни дълга маса на верандата (пропуснах да кажа, че тук е около 26 градуса, нищо че е началото на Октомври) която гледа към борова гора, между дърветата се подават покриви на китни дървени къщурки, много автентично, близкото село или град, незнам точно какво е, се казва Броукен Боу. Поръчваме храна, Боян решава, че е редно да опитаме от почти всичко в менюто, не пропуска да подчертае че е вегитарианец, след като моли за хамбургер със сочно телешко кюфте. Ако вегитарианството  се изразява в яденето на кюфтета, ребра и пържени картофи с кайма, то аз съм заклет вегитарианец. Но както вече казах, когато си в Америка дръж се като Американец, Боян може да се върне към вегитарианството си след приключване на пътуването. Отново изяждаме цялата храна на света, тук готвят много вкусно, провеждаме небрежен разговор със сервитьора, който е силно впечетлен, че сме изпили по 3-4 бири и нищо ми няма. Пита от къде сме, аз смотолявам “България”, при което той казва “ООО, с жена ми ще ходим там на сватбено пътешествие”. Мисля си дали да му кажа, че не става въпрос за местност в Мексико, но решавам че няма смисъл да му разбивам представите за география. Разказваме му колко е красиво в нашата малка държава, и как ще си изкарат чудесно с бъдещата му съпруга. Вече сме се наплюскали и буквално ни е трудно да станем от столовете, но трябва да тръгваме, ще ни водят на  местното езеро. Тук е мястото да спомена, че децата са доста културни на този етап, задават ни въпроси за България, никой с никой не се бие и никой на никой не крещи, не им се правят забележки за нищо и са оставени в ощи линии сами да се отглеждат. Отиваме на езерото, паркираме колите и се спускаме по малък наклон през гората за да стигнем до брега.  Правим жабки с камъни във водата и се снимаме с децата, след това продължаваме с малка разходка в близкия парк. Това в общи линии изчерпва културната програма и забележителностите на района.  Вече мислим за вечеря, Хедър казва, че има хамбургери в къщи и можем да си ги изпечем на барбекю, съществува обаче малък проблем, няма алкохол. В миг се изстрелваме към близкия магазин, важно е да кажа, че в хипермаркетите се продава само  вино и бира, както и в бензиностанциите, ако човек иска да си купи твърд алкохол трябва да отиде в специализиран магазин, който обикновено е отворен до не по-късно от 21:00 часа, и от вън изглежда като секс шоп, с тъмни задължително не прозрачни стъкла. Чустваме се като престъпници за това, че искаме да си купим уиски, но трябва да се пие, няма как да оцелеем инъче в тази среда. Купуваме литрова бутилка с марката Джон Дийгъл, преди 3 години като обикаляхме южните щати с Ники и Диди, случайно попаднахме на това уиски и още се носят легенди за него. Купуваме и няколко броя енергийни напитки и тръгваме обратно към Батийст. Когато паркираме пред къщата, започва вече леко да се смръчава. Марк пали барбекюто в задния двор, Мартин и Боби си сипват по едно питие на верандата, децата се разпиляват във всички посоки, а аз, Хедър и Боян отиваме да се поразходим из околността. Навън е много приятно, прохладно, раздвижване преди поредното плюскане ще ми дойде много добре.  Минаваме през една поляна и навлизаме в малка горичка, няколко кучета тичат жизнерадостно с нас, стигаме до малко поточе, и Хедър ни казва че когато валят дъждове поточето се превръща в буйна река, която наводнява голяма част от имота им. Разходката продължава през поляната пред къщата, а там по това време са се разположили кравите, тук е мястото да кажа, че изпитвам панически страх от всички животни с размер по-голям от този на куче. Вече е тъмно, не ми стига, че трябва да внимавам да не стъпя в някое лайно, ами и от големите черни крави с рога трябва да се пазя. Хедър ни предупреждава да не закачаме кравата от ляво, и другата с петното на ухото, че имали малки и били агресивни, щели да ни подгонят. Е само това ми трябваше ебаси, малко ли е, че сърцето ми се е качило  в гърлото, ами сега трябва да правя планове на къде да бягам като ме подгони разярената крава майка. Хващам Боян за ръката и го стискам силно, не ми пука изобщо колко го боли, опитвам се да не поглеждам никоя крава в очите,  знам ли я как ще реагира, забързвам ход и почти буквално влача Боян през поляната, не мисля изобщо за лайната, и да настъпя някое ще го преживея. Кравите приличат на чудовища в тази тъмница, зад гърба ми се чува едно зловещо “МУУУУУУУУ”, не поглеждам назад, мисля само как по-бързо да се добера до вернадата без да се напикая от страх.  Пред вратата на къщата сме, спасена съм, оцелях. Наоколо се разнася приятна миризма от барбекюто, възможно ли е пак да съм гладана, разбира се че е възможно това е Америка, страната на неограничените възможности и бездънните стомаси.  Хедър подрежда нещо като шведска маса на кухненския плот, питки, кюфтета, листа от маруля, домати, лук, кашкавал, страшни хамбургери си спретнахме. Изяждаме по два. Малко ме е срам от количеството което изядох, но търпя и се успокоявам, че не съм само аз. След вечеря, си наливаме по едно уиски и сядаме на верандата. Искам да кажа няколко думи за семейството на Хедър. Както вече споменах,тя има 4 деца от предишния си брак, Шон който е на 16, Самюел на 12, Ейдън 8 и Брук 4, нормални деца. Шон има проблеми по рождение и се развива малко по-бавно от нормалното, но инъче е изключително умно дете, сразява ни с познанията са за света. Самюел е буен, абсолютно копие на баща си. Шон, е леко шишкав, но много сладък, спомням си, че първия път като го видях беше на 2 години и тежеше 22 кг., колкото моята Мартина тежеше на 7. Сега се е издължил и вече не прилича на човечето от Мишелeн, но все още си е леко закръглен. Стигаме до Трент, той е на 13 и е син на Марк от предишния му брак, всъщост Марк има и две големи дъщери но по неясни за мен причини не си говори с тях. По-късно ще кажа няколко думи за драмата на Хедър, Марк и техните бивши, притеснявам се да не се отплесна, че там си е цял роман.  Трент има вид на пълен психар, трудно е човек да си помисли, че едно дете на 13 може да изглежда така, оказва се че може. Погледа му е леко отнесен, бретона му влиза небрежо в очите, а веждите му са заострени на върха. Като те погледне, подсъзнателно започваш да се страхуваш за живота си. Разговорите с Трент се въртрят неизбежно около самоделни бойни оръжия и това с коя пушка как се стреля. Силно съм притеснена, когато Мартин ми казва, че току що са говорили за това какви ножове може да си купи човек ако дойде в България и дали същите могат да се пренесат нелегално през граница. Казвам на Хедър, че съвсем приятелски я съветвам да си заключват спалнята отвътре като си лягат. Не че нещо, ама току виж ги заклал с някой ръчно изработен нож докъто спят. Започваме много да внимаваме какво говорим, да не вземем да не се харесаме на някой. Боян, спасява всички като измисля куп безумни игри с които да занимава децата, смеем се много, аз гледам да пия на екс поредната чаша уиски, важното е че Трент ни харесва и ние се превръщаме в готините българи (както се изказа “Bulgarians are cool). Време е за лягане, очите ни се затварят, и не е от Джон Дийгъла. Настаняват ни в двете спални на втория етаж. Боби и Боян в едната, аз и Мартин в другата. Това са стаите на момчетата. Първото нещо което виждам, като прекрачвам прага е самоделно направена брадва, острието е прикрепено с няколко пласта скоч към ръчно издялана дръжка. Решавам, че е разумно ако я скрия някъде и бързо я пъхам в дрешника. Лягаме си, главата ми бучи от преумора, утре тръгваме към Вегас.                      

1 коментар:

  1. Втората част е по-закачлива и се чете по-унасящо. Ама и те ли имат проблем с паркирането!? Самоиронията винаги е приятна за читателите, защото се отъждествяват с образа, но пък не обичат да се автокритикуват, та така заобикалят вглеждането в себе си. Дерзай! Сега в дизайна постави в страничната линия и една притурка следвай този блог и блогрол - така ще могат такива като мен да се свържат с твоя блог, да знаят какво и кога публикуваш овреме, както и ще можеш да разширяваш аудиторията, като си правиш реклама на твоя блог в техните/моя/ и обратно.

    ОтговорИзтриване