Follow by Email

четвъртък, 5 април 2012 г.

Road Trip USA - ден 4


Ден 4 - 08 Октомври 2011 - Батийст - Амарило
По навик денят ми винаги започва с горещ душ, така по-лесно си отварям очите, кадето и да съм гледам да не изневерявам на навиците си.  Другите още спят, слизам на пръсти по стълбите да не събудя някой, прескачам момчетата които спят на пода в хола, и влизам уверено в банята. Бях ходила вече няколко пъти до тоалетна в тази баня, но никога не бях поглеждала във ваната зад завесата. Трудно ми е да опиша какво намерих там, децата бяха пъхали всевъзможни части от играчки в канала, ваната със сигурност някога е била бяла, но сега е по-скоро в кафяво-сивата гама, по плочките на стените можеш да рисуваш с пръст, брутално е.  Започвам трескаво да ровя в шкафа до мивката, с надеждата на намеря нещо с което да почистя мръсотията, поне малко колкото да стъпя с двата крака и да се изкъпя на две на три. Намирам един прахообразен препарат и го изсипвам целия във ваната, изваждам голяма част от предметите които успявам да напипам в канала и започвам да търкам с една гъба която се мъдри на рафт под огледалото. Мисля си, че пак доста издържах преди да се хвана да чистя. Държа да е ясно на всички, че много обичам Хедър, и разбирам, че с 5 деца в къщата е трудно да потдържаш какъвто и да е ред, но все пак, поне малко хигиена нямаше да е излишна. Ако се впрегнат цялото семейство за час-два ще излъскат всичко. От друга страна, това мойто с чистотата и реда е малко болестно състояние, но се старая да работя над проблема. Отнема ми 20тина минути, но успявам да изчистя ваната до ниво на което мога да влезна вътре без да ме е гнус. Изкъпвам се, измивам зъбите, обличам се и вече съм готова да посрещна деня.  Другите един по един са се излюпили от креватите, Мартин не посмява да си вземе душ, снощи имал неблагоразумието да погледне зад завесата, опитвам се да го убедя че съм изчистила до колкото е възможно, но той предпочита да не рискува. Боян и Боби се присъединяват към него, ще чакат докато стигнем в мотела довечера. Зряло решение бих казала, но малко късно го осъзнах. Пием кафе на верандата, Боян разказва, за ужаса който е изживял когато Трент го събудил със саморъчно издялан нож в ръката, детето искало само да му се похвали какво е направило, станал му любимец след снощните игри. Обсъждаме вариянти за закуска, а Марк ни предлага да постреляме по пластмасови шишета. Защо не, винаги съм искала да пробвам стрелба с пушка. Изваждат цял арсенал от оръжия, не мога да ги изредя по вид защото не разбирам, само ще кажа че едната пушка беше от тези помпите, дето могат да ти откъснат рамото с отката си.  Ейдън като най-малък подрежда шразни палстмасови шишета по оградата зад къщата, подреждаме се на опашка и започваме да ги целим. Първи е Марк, показва ни как се държи пушката, след него се пробвам аз, кипя от ентусиязъм, харесва ми, забавно е, но не се престрашавам да опитам с помпата. Мартин, Боби и Боян се пробват с всички оръжия наред. Идва ред на Трент, който стреля с помпата все едно е воден пистолет, презарежда и стреля, презарежда и стреля, патроните свършват, той пак презарежда и пак стреля, на празно, психарска работа.  Когато падат всички шишета, пращат Шон да ги вдигне отново, в това време Трент продължава да си стреля с една от другите пушки, ужасявам се да не го улучи по невнимание, но изглежда само на мен ми прави впечетление. Събираме куфарите и тръгваме към Броукен Боул да закусваме в местен мексикански ресторант. Хапваме си порядъчно, както си му е реда, и е време за бърза спирка в Уолмарт, Хедър иска да купи подаръци на моите дечица Марти и Ема (липсват ми). Този път сме бързи, взимаме по една тениска на местния футболен отбор и излизаме на паркинга да кажем довиждане на семейство Хардъуей. Прегръщаме се, обещаваме си, че пак ще се видим през следващите 3 -4 години, инъче ще държим връзка чрез фейсбук. Малко се натъжавам, но бързо се сещам, че тръгваме към Лас Вегас и ни очакват 2 вълнуващи дни по необятните пътища на Америка. Марк ни дава инструкции как да стигнем до магистрала 40, естествено в последствие се загубихме, но навигацята си свърши работата и скоро поехме в правилната посока към Амарило, Тексас. Плана беше, че нямахме план, просто караме напред и където ни свари умората, наемаме стаи в крайпътен мотел и лягаме да спим. Единственото сигурно нещо е, че до вечерта на 10 октомври трябва живи умрели да се добрем до Вегас, на 11ти почва изложението което с Боби целяхме да посетим. Аз съм с идеята, поне част от пътя да изминем по небезизвестния Route 66 и още на първата табелка отбиваме и поемаме по него. Незнам какво толкова го хвалят, път като всички останали, но то на тах Американците с техните смешни 230 години история, какво друго им остава. Между другото пътя е изключително популарен сред мотористите, които поне веднъж в живота си гледат да го изминат целия, от Чикаго до Лос Анжелис. Звучи доста интригуващо, като изключим факта, че в Америка за да си позволиш подобно пътуване, за толкова дълго време, трябва да си или пенсиониран или безработен но с пари. Правим първа спирка в някакъв музей на Route 66, целта е да купим някоя и друга карта или пътеводител с къде какво може да се види. На входа на музея се запознаваме с двама рокери, които са тръгнали преди няколко дена от Чикаго, дават ни ценни съвети от къде да минем и ни казват обезателно да прекараме ноща в Биг Тексан мотел, в Амарило, Тексас.  Купувам един пътеводител с отделни карти на Route 66 за всеки щат, и тръгваме. Мартин кара, Боян е навигатор, аз и Боби ще гледаме филми на задната седалка. Запасили сме се с безалкохолни, вода, чипсове, соленки, кексчета и шоколадчета, гладни и жадни няма да останем, това е сигурно. Пътят е равен и без почти никакви завои, пейзажа  е леко горист и тук таме се виждат малки хълмчета. Правим разбор на изминалите 2 дни, смеем се на историите с Трент и куклата в в къщата на Джойс. Благодарна съм за това което ми се случва, и че имам възможност да изживея всичко това.  С Боби гледаме филма Hall Pass (преведен за нуждите на родното кино, като Ергени за седмица), на мен ми е за 3ти път, и пак се заливам от смях на сцената с лайната по стената в банята, ако някой не го е гледал, проепоръчвам го горещо, няма по-смешен филм. Спираме на една бензиностанция за  цигара и тоалетна, в тази последователност. Опитвам се да се обадя в къщи и да чуя децата. Тук му е мястото да разкажа за проблемите с телефоните в Арканзас и Оклахома. Роуминга на Мтел не работи, обхват няма, или поне няма в района на Мина, Батийст, Броукен Боу и околия. Два дена без телфон са хем приятни, хем успяват да ме хвърлят в паника, че ако нещо се случи с децата не могат да се свържат с нас. На всичкото отгоре Хедър има проблеми с интернета и той също не работи. За свое собствено успокоение, решавам, че трябва да купя предплатена карта с която да се обадя от някой уличен телефон, да ама улични телефони няма, нито пред Уолмарт, нито на безнзиностанцията, нито пред ресторантите които посетихме. Мартин е спокоен и се опитва да ми обясни, че няма какво толкова да се случи, и мога да изчакам още 1 ден. Аз обаче, нали съм рогато предлагам да купим мобилен телефон от някой местен оператор с предплатени минути, който ще можем да позлваме по време на цялото пътуване. В крайна сметка се сдобиваме с един Самсунг с план на AT&T за 19.99 щ.д. закупен от Уолмарт, който по една или друга причина не успяхме да активираме до пристигането си в Лас Вегас, когато вече не ни беше нужен. Та, след 2 дена в абсолютно информационно затъмнение, прекарваме близо час на една бензиностанция, някъде между Оклахома и Тексас в разговори с България, писане на мейли и четене на новини в нета.  Потегляме към Амарило, Мартин ми казва да забравя за Route 66, ще караме по магистрала 40, инъче както сме тръгнали ще стигнем във Вегас не на 10ти а на 20ти. Малко съм разочарована, но ще го преживея, и по магистралата пак ще е забавно. Слушаме музика, говорим си глупости, ядем боклуци и пием оцветени газирани напитки от кенчета, времето минава бързо и пътя не ни тежи. Мартин най-после разбра, че няма да оцелее ако кара само той и допуска останалите на шофьорското място. Идва и моя ред, обичам да карам, чуствам се спокойна и уверена зад волана и това ми действа изключително добре на психиката. Включвам авто пилота и се отпускам на седалката, пред мен прав път до където стига погледа, тези хора изобщо не вярват в завоите. Няма лошо, разстоянията за нищо ги нямат, 2000 км се приемат като 200 в България, и как няма, като пътя е безупречен, всички карат с еднаква скорост, никой не те изпреварва, никой не те засича, никой не ти светка нервно с фарове, няма дори чия майка да спомениш по една или друга причина. Скучна работа, и после защо заспивали зад волана. Вече от час сме в Тексас, това е любимия ми щат, не защото тук съм прекарала една година от живота си още в тинейджърска възраст, а защото всичко е голямо, просторно, и не на последно място е един от малкото щати където ограничението на скоростта по магистралата е 120 км. (в повечето варира между 105 и 110 км. в ч.). Пейзажа не се е променил особенно много, единствената разлика е че през 10тина 15 километра се виждат малки помпички за петрол. Тук почти всеки си има по една такава в задния двор. Мисля си, колко малко му трябва на човек за да бъде щастлив. Започва леко да се смръчава, и вече сме близо до Амарило, решаваме да побързаме преди да са затворили местния магазин за алкохол.  Движението става натоварено, все пак града не е никак малък. Намираме въпросния мотел “Биг Тексан” сравнително лесно, на главния път е, и както всичко останало разполага с огромни информационни табели, които се виждат от голямо разстояние.  Наемаме 2 стаи от усмихната, говореща със силен южняшки акцент рецепционистка. Цените са съвсем приемливи, около 80 долара на стая. Мотела се състои от 2 двуетажни сгради, с цветни фасади и каубойски орнаменти. Стаите са просторни, с дървени кепенца на прозорците, обзаведени изцяло в кънтри стил, с голяма чиста баня, и телевизор с кабелна телевизия, на мен лично повече не ми е нужно. Непосредствено до Мотела  се намира най-известния ресторант в района, който също се казва “Биг Тексан”, специалитета на заведението е двукилограмова телешка пържола, която, както се оказа не е проблем за средостатистическия тексаски селянин. Решаваме, че ще посетим ресторанта за вечеря, но първо трябва да намерим работещ магазин за алкохол, предвид че вече минава 21:00 часа. Питаме момичето на рецепция да ни опъти, тя ни дава доста ясни инструкции за място на около километър път от тук. Качваме се на колата и потегляме, минаваме няколко светофара и се озоваваме пред малко магазинче с тъмни стъкла и светеща табелка с реклама на местна бира.  На вратата небрежно се поклаща табелка “closed” (затворено), ама какъв им е проблема на тези хора не мога да разбера, човек няма право да се напие след 21:00 часа ли? И това ми било свободна държава, страната на неограничените възможности. Ако питате мене, отдавна са си посторили социализма ама айде. Отнасят няколко псувни, по нашенски, и тръгваме обратно към мотела, ще пийнем по едно с вечерята.  Излишно е да казвам, че сме достатъчно гладни за да поръчаме  полвината меню в “Биг Тексан”, но все пак специалитета на заведението е извън възможностите ни. Ресторанта е с тексаски размери, стил ред нек (общо наименование на местните селяни, нещо като нашите перничани, тук има куп вицове за тях ), дълги дървени маси, всевъзможни джунджурии по стените, хартиени покривки, метални чаши, кънтри музика и сервитьори с каубойски ботуши. Клиентите са шумни, предимно туристи предполагам, на никой не му пука от нищо, ядът с ръце, ръкомахат и подвикват на персонала, изглежда не само ние сме на принципа, като си в Тексас дръж се като тексасец. Менюто прилича на вестник, оригинално е определено, поръчваме от всичко по много, за десерт, по едно четворно уиски. (тук малкото е 30 грама, голямото 60, та като поръчаш четворно ги докарваш до 100 грама) . Не говорим много, наблягаме на яденето, а и откровенно казано сме малко уморени. Мечтая си за голямото легло което ме чака в стаята. На излизане от ресторанта забелязваме, че непосредствено до мотела има хотел за коне, е такова нещо не бях виждала, идваш си с коня наемаш стая за теб и стая за него. Много яко, обичам го този щат. Взимаме си душ и бързо заспиваме. Утре тръгваме към НюМексико и Аризона.        
       

2 коментара:

  1. Mnogo uvlekatelno, pro4etoh go na edin duh! A i vsi4ko mi e poznato!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, радвам се че ти е харесало, а и щом ти е познато още по добре. Днес ще гледам да кача и ден 5

      Изтриване